Шантарам

Очевидно подведени от невярна информация или може би следвайки дирите на кървавите екзекуции на Хабиб, руснаците от всички околни села съсредоточиха издирването в друг планински район, северно от нас. Докато се намирахме в нашата отдалечена пещера, изглежда бяхме в безопасност. И така, изчаквайки, затворени, прегладнели и изплашени, преживяхме четирите най-студени седмици от годината. Криехме се, промъквахме се сред сенките в дневните часове и се гушехме един до друг в тъмното — без светлина и топлина, всяка нощ. И бавно, леден час след леден час, острието на войната отсичаше мечтите и надеждите ни и накрая единственото, което ни остана в коравата и безутешна прегръдка на собствените ни ръце около треперещите ни тела, бе самотната воля да оцелеем.

Трийсет и шеста глава

Не можех да приема загубата на Кадербай, моят имагинерен баща. Бях помогнал да го погребем, за Бога, със собствените си ръце. Но не скърбях и не жалех за него. В мен нямаше достатъчно истина, за да скърбя, защото сърцето ми не искаше да повярва, че е мъртъв. Твърде много го обичах — така ми се струваше през онази военна зима — че просто да го няма, да е мъртъв. Ако толкова много обич можеше да потъне в земята и да не проговори повече, да не се усмихне повече — значи обичта беше нищо. А аз не исках да вярвам в това. Сигурен съм, че някъде трябваше да съществува отплата, и продължавах да я очаквам. Тогава не знаех, както сега знам, че обичта е еднопосочна улица. Обичта, също като уважението, не е нещо, което получаваш, а нещо, което даваш. Но през онези тежки седмици аз не знаех това, не го мислех, извръщах се от празнотата в живота си, където преди имаше толкова обич и надежда, и отказвах да почувствам копнежа и загубата. Свивах се в мрачното прикритие на снега и мрачния камък. Дъвчех жилавите остатъци от козе месо. Всяка минута, наситена с глад и удари на сърцето, ме влачеше по-далеч от скръбта и от истината.

Разбира се, в края на краищата привършихме хранителните запаси и свикахме събрание да обсъдим възможностите. Джалалаад и по-младите афганци искаха да избягаме — да си пробием път с бой през вражите линии и да се изнесем към пустинния район на провинция Забул, близо до пакистанската граница. Сюлейман и Халед неохотно се съгласиха, че няма друга възможност, но искаха ясни разузнавателни данни за разположението на врага, преди да изберем къде да нападнем, за да направим пробив. За тази цел Сюлейман изпрати младия Ханиф на разузнавателна мисия, при която той щеше да опише широка дъга от югозапад на север и североизток от позициите ни. Той заповяда на младежа да се върне след двайсет и четири часа и да се движи само нощем.

Очаквахме Ханиф да се върне дълго, премръзнали и гладни. Пиехме вода, но това само отлагаше мъченията с няколко минути и след това огладнявахме още повече. Двайсет и четирите часа се разтегнаха до два дни и преминаха в трети, а от него нямаше ни вест, ни кост. На сутринта на третия ден приехме, че Ханиф е мъртъв или пленен. Джума, камилар от малък таджикски анклав в югоизточната част на Афганистан, близо до Иран, предложи да тръгне да го търси. Той беше мургав мъж с мършаво лице, нос като ястребов клюн и плътни чувствени устни. Беше близък с Ханиф и Джалалаад — с онази близост, която мъжете намират на война и в затвора против всичките си очаквания и която рядко изразяват с думи и жестове.

Таджикските камиларски кланове на Джума бяха традиционните съперници на народа Мохманд Хазарбуз, към който принадлежаха Ханиф и Джалалаад, в номадския превоз на стоки. Конкуренцията между групите бе станала по-напрегната след бързата модернизация на Афганистан. През 1920 г. един от всеки трима афганци е бил номад. Само две поколения по-късно, през 1970 г., номади са само два процента от населението. Въпреки че бяха съперници, войната бе накарала тримата младежи да си сътрудничат и да станат, неразделни приятели. Дружбата им беше укрепнала през скучните месеци на криене, вклинили се между бойните върхове, и бе изпитвана многократно в битки. Заедно те бяха унищожили с мини и гранати един руски танк. На кожен ремък на врата си всеки от тях носеше парченце метал, взето от танка за спомен.

Когато Джума обяви, че ще търси Ханиф, всички знаехме, че не можем да го спрем. С тежка въздишка Сюлейман се съгласи да го пусне. Джума отказа да изчака да се стъмни, метна пушка на рамо и незабавно изпълзя от лагера. Не беше ял от три дни също като нас, но усмивката, която отправи на Джалалаад, когато погледна през рамо за последен път, сияеше от сила и кураж. Гледахме го как тръгва, гледахме как неговата тънка, отдалечаваща се сянка пълзи по пясъчния часовник на снежните склонове под нас.