Шантарам

И най-сетне, след три седмици мъчителни, влудяващи болки, яки дози пеницилин, които сам си предписвах, и горещи антибиотични промивки, раната заздравя и болката си отиде — така, както си отиват спомените, като ориентири за далечен мъглив бряг.

Плътта около умъртвената тъкан на ставите на ръцете ми заздравя. Измръзналата плът, разбира се, никога не оздравява и това бе едно от многобройните поражения, засегнали тялото ми през онези години на изгнание. Поех страданията от Кадеровата планина върху ръцете си и всеки студен ден ме връща обратно там — когато дланите ме заболят точно както ме боляха, когато стисках автомата преди битката. Но въпреки това в топлия въздух на Пакистан пръстите ми се свиваха, движеха се и ми се подчиняваха. Ръцете ми бяха вече готови за работата, която ме чакаше, за малкото ми отмъщение в Бомбай. Макар че бях измършавял след изпитанията, тялото ми беше по-закалено и по-жилаво, отколкото през всички онези охранени месеци, преди да потегля на война с Кадер.

Назир и Махмуд организираха завръщането ни с влак с няколко прехвърляния. В Пакистан се сдобиха с малък арсенал от оръжия и възнамерявахме да ги закараме контрабандно в Бомбай. Скриха ги в топове плат и ги повериха на грижите на трима афганци, които говореха свободно хинди. Пътувахме в различни вагони и се преструвахме, че не познаваме мъжете, но непрестанно мислехме за незаконния товар. Иронията — че заминахме, за да прекараме контрабандно оръжие в Афганистан, а на връщане карахме контрабандно оръжие за Бомбай — ме разсмя, когато я осъзнах в първокласния си вагон. Но смехът беше тъжен и изражението, което остави на лицето ми, накара спътниците ми да извърнат очи.

Връщането в Бомбай ми отне малко повече от два дни. Пътувах с фалшивия си британски паспорт, с който влязох в Пакистан. Според печатите в него бях пресрочил визата си. С малкото усмихнат чар, който успях да пусна в действие, и с последните си пари от Кадер, последните американски долари, подкупих чиновниците и от пакистанската, и от индийската страна на границата и те ме пропуснаха, без да им мигне окото. И един час — след зазоряване и осем месеца след заминаването ни, ние навлязохме в силната жега и неистовия мъчителен плам на моя любим Бомбай.

Назир и Махмуд наблюдаваха от дискретно разстояние разтоварването и транспортирането на военния си товар. Обещах на Назир да се срещна с него вечерта в „При Леополд“ и ги оставих на гарата.

Взех такси. Чувствах се пиян от звуците, цветовете и великолепната струяща кинетика на островния град. Но трябваше да се съсредоточа. Почти бях свършил парите. Казах на шофьора да кара към черноборсаджийския център за събиране на валута в квартал „Форт“. Таксито остана да чака, а аз изтичах три етажа нагоре по тесните дървени стълби и влязох в стаята за броене. Споменът за Халед измъчваше сърцето ми — аз тичах по тези стълби с Халед, с Халед, с Халед. Стиснах зъби, както правех, за да прехапя болката в ранените ми пищяли. Двамата едри мъже, нарочно мотаещи се пред входа, ме познаха. Ръкувахме се с широки усмивки.

— Какви са новините от Кадербай? — попита ме единият.

Вгледах се в суровото му младо лице. Казваше се Амир. Знаех, че е храбър, надежден и предан на Хана. За миг ми се стори, колкото и невероятно да бе, че си прави шега със смъртта на Кадер, и ме обзе спонтанен и гневен порив да го ударя. После осъзнах, че той просто не знаеше. „Как е възможно? Защо не знаят?“ Инстинктът ме съветваше да не отговарям на въпроса му. Пуснах му напрегната равнодушна усмивка, подминах го и почуках на вратата.

Отвори я дребен, дебел оплешивяващ мъж, облечен с бял потник и бяло дхоти, и веднага ми протегна и двете си ръце. Беше Раджубай, контрольорът на валутните сборове от мафиотския Съвет на Абдел Кадер Хан. Той ме издърпа в стаята и затвори вратата. Помещението беше средоточието на неговата лична и делова вселена и той прекарваше там по двайсет от всеки двайсет и четири часа. Тънката избеляла розово-бяла връв на рамото му, под потника, свидетелстваше, че е вярващ индуист, един от многото работещи в предимно мюсюлманската империя на Абдел Кадер Хан.

— Линбаба! Колко се радвам да те видя! — усмихна се той щастливо. — Кадербай кахан хаин? Къде е Кадербай?

Едва успях да прикрия изненадата си. Раджубай беше от висшето началство. Той членуваше в Съвета и присъстваше на събранията. Щом той не знаеше, че Кадер е мъртъв, значи никой в града не знаеше. А щом смъртта на Кадер все още беше тайна, значи Махмуд и Назир са настояли новината да се потули. Не ми бяха споменали нищо за това. Не разбирах. Но каквито и да бяха основанията им, реших да ги подкрепя и да си замълча.

— Хум акела хаин — отговорих. — Сам съм.

Това не отговори на въпроса му и той присви очи.

— Акела… — повтори той. — Сам…

— Да, Раджубай, и ми трябват пари, веднага. Таксито ме чака.

— Долари ли ти трябват, Лин?

— Доларс наин. Сирф рупия. Долари не, само рупии.

— Колко ти трябват?