Шантарам

Невъзможно беше да позная нито възрастта, нито народността й. Можеше да е испанка, можеше да е рускиня, можеше да е наполовин индийка или китайка, или дори гъркиня. И Карла беше права — тя някога е била красива, с онази красота, която се поражда от съчетанието между чертите, а не от една отличителна черта; красота, която поразява окото, а не сърцето; красота, която повяхва, ако не е подхранвана от вътрешна доброта. Тогава, в онзи миг, тя не беше красива. Беше грозна. Дидие също беше прав — тя беше сломена и смазана, с нея бе свършено. Тя плаваше по повърхността на черното езеро и скоро тъмните води щяха да я повлекат към дъното. На мястото на разума й се беше възцарила дълбока тишина, а там, където някога бе властвал жестокият й коварен живот — равнодушна празнота.

Застанал наблизо, невидим за нея, аз смаяно и объркано осъзнах, че не чувствам нито гняв, нито желание за мъст, а само срам. Срамувах се, че бях изпълнил сърцето си с желание за реванш. Онази част от мен, която искаше… Какво? Наистина ли исках да я убия? Беше същата част, която досущ приличаше на нея. Гледах я и разбирах, че гледам себе си, собственото си бъдеще, съдбата си, ако не успеех да освободя сърцето си от отмъстителността.

И разбрах, че отмъщението, за което копнеех и което обмислях през седмиците, докато оздравявах в Пакистан, не беше насочено само към нея. Аз нападах себе си и чувството си за вина, която признах едва тогава, потънал в срам, докато я гледах. Това бе вината, която чувствах за смъртта на Кадер. Аз бях неговият американец, неговата гаранция срещу военачалниците и пиратите. Ако бях тръгнал с него, както бях длъжен, за да отведем конете в селото му, врагът може би нямаше да го застреля.

Беше глупаво и както става често с чувството за вина — то разказваше само половината от историята. Някои от мъртъвците около тялото на Кадер са били облечени с руски униформи и носели руски оръжия. Знаех го от Назир. Присъствието ми там вероятно нямаше да промени нищо. Щяха да ме пленят или да ме убият, и съдбата на Кадер нямаше да е по-различна. Но разумът не играеше особена роля в чувството за вина, стаило се дълбоко в сърцето ми, откакто видях мъртвото му лице, покрито със снежен саван. Оттогава аз не можех да се отърва от срама. И тази вина, и тази роптаеща скръб ме бяха променили. Почувствах как камъкът на отмъщението се изплъзна от натежалата с омраза ръка, която искаше да го хвърли. Почувствах се лек, сякаш светлината ме изпълни и ме повдигна нагоре; и свободен — толкова свободен, че да пожаля мадам Жу и дори да й простя. И тогава чух писъка.

Сърцераздирателен писък, пронизителен като рева на глиган, ме накара да се обърна тъкмо навреме и да видя Раджан, евнухът прислужник на мадам Жу, който тичаше стремглаво към мен. Той връхлетя върху ми, ръцете му се вкопчиха в гърдите ми, аз загубих равновесие и залитнах назад. Двамата се врязахме в един от прозорците. Провесен във въздуха, под синьото небе, гледах обезумелия прислужник и стрехата на къщата зад тила му. Почувствах потръпващите струи на кръвта, стичаща се по темето и тила, там, където счупените стъкла бяха попаднали дълбоко в плътта ми — не можех да сбъркам това усещане с нищо. Назъбените парчета стъкло продължаваха да се сипят, докато ние се борехме на счупения прозорец, и аз въртях глава, насам-натам, за да спася очите си. Раджан, впил се в мен, напредваше със странни ситни стъпки, така че не ми остана никакво свободно пространство. Нужно ми беше време да проумея, че се опитва да ме бутне от прозореца — да избута и двама ни от високото. И успяваше. Почувствах как краката ми се отлепят от пода под натиска му и се плъзгах все по-надолу по малкия перваз на прозореца.

Изръмжах от ярост и отчаяние, стиснах рамката на прозореца, натиснах с цяла сила и ни изтласках обратно в стаята. Раджан падна по гръб, скочи смайващо бързо на крака и отново се впусна към мен с вик. Нямах време да отскоча встрани и отново се вкопчихме в смъртоносна схватка. Ръцете му ме стиснаха за гърлото. Пръстите на лявата ми ръка се забиха в лицето му и затърсиха окото. Дългите му криви нокти бяха остри и пробиха кожата на шията ми. Крещейки от болка, аз напипах ухото му с лявата си ръка, придърпах го и го фраснах в лицето с дясната. Забих юмрук в лицето му шест, седем, осем пъти, докато той се изтръгна с разкъсано ухо.

Отстъпи крачка назад и се закова. Дишаше тежко и ме гледаше с омраза отвъд разума и страха. Лицето му беше окървавено, устните — разцепени от счупен зъб, а кожата над едното око, където веждата беше избръсната, бе грозно прорязана. Плешивата му глава кървеше там, където се беше врязал в стъклото. Окото му беше пълно с кръв и предположих, че носът му е счупен. Трябваше да се откаже. Длъжен беше да се откаже. Но не се отказа.