— Карла се върна в Бомбай — обясни Дидие, изгледа навъсено Викрам и го накара да млъкне. — Има нов мъж, нейния приятел, както го нарича тя. Казва се Ранджит, но на нея й харесва да му казват Джит.
— Не е кофти пич — додаде Викрам и се усмихна обнадеждено. — Мисля, че ще го харесаш, Лин.
— Викрам, я стига! — изсъска Дидие с гримаса.
— Няма нищо — усмихнах се аз и на двамата поред.
Улових погледа на нашия сервитьор и му кимнах да донесе нови напитки. Докато той дойде и налее питиетата, мълчахме, а после взехме чашите и аз вдигнах наздравица:
— За Карла! Дано има десет дъщери и всичките да се омъжат добре!
— За Карла! — повториха и другите, чукнаха се с чаши и ги обърнаха на екс.
Вдигахме трета наздравица, май за нечие кученце, когато Махмуд Мелбааф влезе в радостния, шумен, бърборещ ресторант и ме погледна с очи, които все още бяха там, горе, сред премръзналите планини на войната.
— Какво ти се е случило? — побърза да попита, щом забеляза раните по лицето и главата ми, когато станах да го поздравя.
— Нищо — усмихнах се.
— Кой го направи? — настоя той.
— Сблъсках се с момчетата на мадам Жу — отговорих и той се поуспокои. — Защо? Какво става?
— Назир ми каза, че ще си тук — прошепна той с болезнено намръщено лице. — Радвам се, че те намерих. Назир ти казва да не ходиш никъде. Не прави нищо няколко дена. В момента има война, война между бандите. Бият се за властта на Кадер. Опасно е. Не ходи по местата за
С думата
— Какво се е случило? За какво е всичко това?
— Предателят Гани е мъртъв — отвърна той. Гласът му беше спокоен, но погледът му суров и решителен. — Мъжете с него, неговите хора от бандата на Кадер, също ще умрат.
— Гани?
— Да. Лин, имаш ли пари?
— Имам — измънках. Мислех за Абдул Гани. „Той беше от Пакистан. Това трябва да е. Връзките с тайната полиция, с пакистанското ИСИ, трябва да са били негови. Разбира се, той е бил. Разбира се, че той е бил предателят. Разбира се, той е уредил да ни арестуват и убият в Карачи. Ето за кого говореше Халед в нощта преди битката — не за Абдула, а за Гани. Абдул Гани.“
— Имаш ли си скривалище? Сигурно скривалище?
— Какво? Да.
— Добре. — Той стисна сърдечно ръката ми. — Тогава ще се видим тук след три дни, денем, в един часа,
— Иншаллах — отвърнах и той излезе, вдигнал високо красивата си глава, с горда походка и изправен гръб.
Седнах отново, като избягвах да поглеждам приятелите си в очите, докато не успях да прикрия ужаса в тях, който знаех, че ще забележат.
— Какво има? — попита Дидие.
— Нищо — излъгах, тръснах глава и се усмихнах престорено. Вдигнах чашата си и се чукнах с другите. — Докъде бяхме стигнали?
— Тъкмо щяхме да пием за кучето на Ранджит — спомни си Викрам и се ухили до уши, — но аз искам да пием също и за коня му, ако не е късно.
— Но ти не знаеш дали той
— Ние не знаем дали има и куче — каза Викрам, — но това не ни спря. За кучето на Ранджит!
— За кучето на Ранджит! — повторихме.
— И за коня му! — додаде Викрам. — И за коня на съседа му!
— За коня на Ранджит!
— И… за конете… по принцип!
— И за влюбените навсякъде! — предложи Дидие.
— И за влюбените… навсякъде… — повторих.
Но някак си, по някакъв начин, по някаква причина, любовта бе умряла в мен и аз внезапно го осъзнах; и изведнъж се изпълних с увереност. Не, чувствата ми към Карла не си бяха отишли съвсем. Те никога не си отиват съвсем. Но нямаше и помен от ревността, която някога бих почувствал към непознатия Ранджит. Нямаше гняв към него и нямаше болка заради нея. Седях там и се чувствах вцепенен и изпразнен, сякаш войната, и загубата на Кадербай и Халед, и сблъсъкът лице в лице с мадам Жу и нейните близнаци бяха налели обезболяваща струя в сърцето ми.
Вместо болка, имаше почуда — не се сещам за друг начин, по който да опиша чувствата си — предизвикана от предателството на Абдул Гани. И зад това почти свръхестествено смайване се спотайваше глух, пулсиращ, фаталистичен ужас. Защото дори и в този миг кървавото бъдеще, в което ни беше вкарало неговото предателство, се разгръщаше и се изливаше в живота ни като внезапно принуден от сушата да разцъфне розов цвят, чиито червени листенца се сипят по сухата, неумолима земя.
Трийсет и девета глава