Шантарам

Неразделният му спътник Файсал беше боксьор, шампион от младежката лига. На деветнайсетия му рожден ден, след година сурови професионални боеве, открил, че мениджърът му присвоил и отмъкнал всичките пари, които спечелил. Файсал го намерил, ударил го и продължил да го удря, докато мъжът не умрял. Излежал осем години в затвора и му забранили да се боксира за цял живот. В затвора наивният сприхав тийнейджър станал пресметлив и хладнокръвен млад мъж. Един от търсачите на таланти на Кадербай го вербувал още там и той чиракувал за мафията през последните три години от присъдата си. От четири години, откакто беше свободен, Файсал работеше като дясна ръка на Амир в процъфтяващия бизнес с рекета. Той беше бърз, безмилостен и решен да изпълни успешно всяка възложена му задача. Сплесканият му счупен нос и правилният белег, разсичащ лявата му вежда, придаваха страховит и по-суров вид на иначе обикновеното и твърде красивото му лице.

Те бяха свежата кръв, новите донове от мафията, новите господари на града: Санджай, сръчният убиец с външност на кинозвезда; Андрю, общителният младеж от Гоа, който мечтаеше да заеме мястото му в Съвета на мафията; Амир, прошареният ветеран с дарбата на разказвач; Файсал, хладнокръвният изпълнител, който, задаваше един-единствен въпрос, когато му възлагаха задача: „Пръст, ръка, крак или врат?“; Фарид, известен като „Ремонтьора“, който разрешаваше проблемите с огън и страх, отгледал сам шестима много по-малки братя и сестри, след като родителите му умрели от холерна епидемия в бордея; и Салман, мълчаливецът, скромният, роденият водач, контролиращ живота на стотици в малката империя, която бе наследил и отстоял.

И бяха мои приятели. Повече от приятели — те бяха мои братя в тяхното братство на престъпността. Бяхме свързани помежду си с кръв — не само с чужда кръв — и с безграничен дълг. Ако имах нужда от тях, без значение какво съм сторил и без значение какво исках от тях, те щяха да дойдат. Ако те имаха нужда от мен, аз щях да се отзова без никакви възражения и оплаквания. Те знаеха, че могат да разчитат на мен. Знаеха, че когато Кадер ме беше помолил да тръгна с него на война, аз бях тръгнал и бях рискувал живота си. Аз знаех, че мога да разчитам на тях. Когато имах нужда от Абдула, той дойде и ми помогна да се отървем от тялото на Маурицио. Това е тъжна проверка — да помолиш някого да ти помогне да се отървеш от трупа на убит човек. Не са много тези, които я издържат. Всеки човек на масата беше издържал тази проверка, някои — повече от веднъж. Те бяха здрав екип, казано на австралийски затворнически жаргон. Те бяха идеалният екип за мен, човека извън закона, за чиято глава бе обявена награда. Никога не бях се чувствал толкова сигурен, дори и под закрилата на Кадербай, и никога не биваше да се чувствам самотен.

Но аз бях самотен по две причини. Мафията си беше тяхна, не моя. За тях организацията винаги беше на първо място. Но аз бях верен на хората, не на мафията, на братята, не на братството. Работех за мафията, но не се приобщих към нея. Не съм от тези, които се приобщават. Така и не съм намерил клуб, клан или идея, които да станат по-важни за мен от мъжете и жените, които вярваха в тях.

Имаше и още една разлика между мен и мъжете групата — разлика, толкова дълбока, че дружбата сама по себе си не можеше да я преодолее. Аз бях единственият на масата, който никога не беше убивал човек под напора на страстта или хладнокръвно. Дори и Андрю, дружелюбният и словоохотлив младеж Андрю, беше стрелял с „Беретата“ си по притиснат в ъгъла враг, един от убийците Сапна, и бе изпразнил всичките седем патрона от пълнителя в гърдите на мъжа — и накрая онзи, както би се изразил Санджай, „бил мъртъв двойно и тройно“.

Точно в този миг разликите изведнъж ми се сториха огромни и непреодолими — много по-големи и много по-важни от стотината дарби, желания и склонности, които ни свързваха. Аз се отдалечавах от тях, там и тогава, на дългата маса в „Тадж“. Докато Амир разказваше историите си, а аз се мъчех да кимам, да се усмихвам и да се смея заедно с останалите, скръбта нахлу в мен. Денят бе започнал добре и трябваше да е като всеки друг, но няколкото думи на Салман бяха отклонили курса накриво. В залата беше топло, но на мен ми беше студено. Стомахът ми беше празен, но не можех да ям. Бях заобиколен от приятели в големия и препълнен ресторант, но се чувствах по-самотен от муджахидин на пост в нощта преди битка.

И тогава вдигнах очи и видях как в ресторанта влезе Лиса Картър. Дългата й руса коса беше подстригана. Новата къса прическа отиваше на откритото й хубаво лице. Беше облечена в бледосиньо — любимия й цвят, със свободна риза и панталони и подхождащи им сини слънчеви очила, прихванали гъстата й коса. Изглеждаше като създание на светлината, създание от небе и чиста, бяла енергия.