Шантарам

Сега знам какво се случваше с мен, какво ме смазваше, какво се готвеше да ме погълне и почти да ме унищожи. Дидие дори му беше измислил име — някога го бе нарекъл „скръбта-убиец“: скръбта, която причаква и напада от засада, без предупреждение и без милост. Сега знам, че скръбта-убиец може да се спотайва години наред и да нападне внезапно, в най-щастливия ден, без видима причина или обяснение. Но в онзи ден, шест месеца, откакто работех в паспортния цех и почти година след смъртта на Кадер, аз не разбирах мрачното и разтреперано настроение, което ме завладяваше и прерастваше в скръбта, която твърде дълго бях отричал. Не можех да го проумея, затова се опитах да се преборя с нея така, както човек се бори с болката и отчаянието. Но не можеш да я задушиш и да я пропъдиш. Врагът те дебне, крачка след крачка, и знае всичките ти ходове още преди да ги предприемеш. Врагът е собственото ти скърбящо сърце и когато нанесе удар, не може да не улучи.

Салман отново се обърна към мен. Кехлибарените му очи блестяха от бурята в главата му.

— Тогава, докато водехме войната, за да се отървем от хората на Гани, Фарид се опитваше да стане новия Абдула. Той го обичаше като брат. И мисля, че се опитваше да стане Абдула. Като че ли си въобразяваше, че за да спечелим войната, ни е нужен нов Абдула. Но не става така, нали? Опитах се да му го кажа. Казвам го на всички младоци, особено на онези, които се опитват да бъдат като мен. Можеш да бъдеш единствено себе си. Колкото повече се мъчиш да си като някой друг, толкова повече собственото ти Аз ти пречи. Хей, ето ги и момчетата!

Бял „Амбасадор“ спря пред нас. Фарид, Санджай, Андрю Ферейра и един суров четирийсетгодишен бомбайски мюсюлманин на име Амир слязоха от колата и дойдоха при нас. Ръкувахме се, а колата потегли.

— Момчета, да изчакаме, докато Файсал паркира — предложи Санджай.

Да, Файсал — който оглавяваше рекета заедно с Амир — паркираше. Да, и на Санджай му харесваше да стои с нашата биеща на очи група в топлия следобед и да привлича плахите, но пламенни погледи на повечето минаващи момичета по оживената улица. Ние бяхме гунда, гангстери, и почти всеки го знаеше. Дрехите ни бяха нови, скъпи и модерни. Всички бяхме стегнати. Всички бяхме уверени. Всички бяхме въоръжени и опасни.

Файсал се подаде иззад ъгъла и поклати глава — знак, че колата е паркирана. Настигнахме го и извървяхме трите преки до хотел „Тадж Махал“, наредени в широка редица. Пътят от „Регал Съркъл“ до хотел „Тадж“ минаваше през просторни, открити, многолюдни площади. Тълпата ни правеше път. Ние не разкъсвахме редицата, а подир нас се надигаше вълна от шепот.

Изкачихме белите мраморни стъпала на „Тадж“ и влязохме в ресторант „Дамиана“ на долния етаж. Двама келнери ни настаниха на дългата запазена маса до високия прозорец с изглед към двора. Аз седнах начело откъм страната на изхода. Странното потискащо мрачно настроение, което кратката фраза на Салман бе събудила у мен, се засилваше с всяка минута. Исках на мига да се освободя и да си тръгна, без да наруша равновесието на групата. Сервитьорите ме посрещнаха с широки усмивки и ме нарекоха гао алай, или „земляк“, индийското съответствие на италианското „paisano“. Познаваха ме добре — онзи гора, който говореше марати — и си побъбрихме на селския диалект, който бях научил в Сундер преди повече от четири години.

Храната пристигна и мъжете започнаха да се хранят с апетит. И аз бях гладен, но не можех да ям и само побутвах храната от учтивост. Изпих две чаши черно кафе и се опитах да съсредоточа измъчените си бушуващи мисли върху темите на разговора. Амир разказваше филма, който гледал предната вечер — индийски гангстерски филм, в който бандитите били кръвожадни главорези и героят ги победил всичките, сам и без оръжие. Той описа всички бойни сцени с подробности. Мъжете се смееха гръмогласно. Амир беше мъж с плоска глава, целият в белези, с рунтави вежди и мустаци над надигналата се вълна на пълната му горна устна, подобна на широкия нос на кашмирска плаваща къща. Обичаше да се смее и да разказва истории, а самоувереният му звучен глас завладяваше вниманието.