Шантарам

— Да, натруфено, да го еба, цялото това нещо. Фарид обича или да го уважават, или да не протака и да застреля копелето. И тъй като е много ядосан, взема и собствената къща на зетя — кара го да ни припише собствената си къща само защото е бил такъв мадачуд за къщите на Гани. И сега тоя тип няма нищо, а ние имаме три къщи на пазара вместо една.

— Гаден и кръвожаден рекет е тоя бизнес с недвижимите имоти — заключи Салман с иронична усмивка. — Ще преместя работилницата при първа възможност. Водим преговори с една от големите агенции, Фарид се е заел с това. Добре, Лин, щом не искаш да работиш в къщата на Гани, къде би искал да се установим?

— „Тардео“ ми харесва — предложих. — Някъде около „Хаджи Али“.

— Защо „Тардео“? — попита Санджай.

— „Тардео“ ми харесва. Чисто е… и е тихо. И е близо до „Хаджи Али“. „Хаджи Али“ ми харесва. Свързан съм сантиментално с това място.

— Тик хаин, Лин — съгласи се Салман. — Значи, „Тардео“. Ще кажем на Фарид веднага да започне да търси. Нещо друго?

— Ще ми трябват двама куриери, хора, на които мога да се доверя. Бих искал сам да ги избера.

— Кого имаш предвид? — попита Санджай.

— Вие не ги познавате. Външни хора са. Но и двамата са свестни. Джони Пурата и Кишор. Аз им имам доверие и знам, че мога да разчитам на тях.

Санджай и Салман се спогледаха, после погледнаха Назир. Той кимна.

— Няма проблеми — каза Салман. — Това ли е всичко?

— Още нещо. — Обърнах се към Назир. — Искам Назир да бъде свръзката ми със Съвета. Ако възникне някакъв проблем, по каквато и да било причина, първо искам да разговарям с Назир.

Назир отново кимна и ме удостои с малка усмивка от дълбокото на очите му.

Ръкувах се с всички мъже подред, за да приключим сделката. Ръкостисканията бяха малко по-официални и тържествени, отколкото очаквах, и стиснах челюсти, за да възпра напушилия ме смях. Различното отношение, тяхната сериозност и моят дисидентски напушил ме смях отразяваха разликата между нас. Колкото и да харесвах Салман, Санджай и останалите — а в интерес на истината Назир го обичах и му дължах живота си — за мен мафията беше средство за постигане на някаква цел, а не цел сама по себе си. За тях мафията беше семейство, нерушима връзка, която ги свързваше всяка минута чак до последния им дъх. Тяхната тържественост изразяваше свещеното родово задължение, „единни, ръка за ръка“, но знаех, че те не вярват и за мен да е същото. Приемаха ме и работеха с мен, белия, дивия гора, отишъл на война с Абдел Кадер Хан, но очакваха рано или късно да ги напусна и да се върна в другия свят, света на моите спомени и на моята кръв.

Аз не мислех така и не го очаквах, защото бях изгорил всички мостове, които можеха да ме отведат у дома. И въпреки че трябваше да потисна смеха си, породен от сериозността на малката церемония, ръкостискането всъщност официално ме включваше в редовете на професионалните престъпници. До този момент престъпленията, извършени от мен, бяха извършени на служба при Кадер Хан. Колкото и трудно е да го разберат хората извън този свят, аз бих могъл съвсем искрено да заявя, че съм ги извършил от обич към него. За моята собствена сигурност, несъмнено, но над всичко — заради бащината обич, която копнеех да получа от Кадер. Него вече го нямаше и аз можех окончателно да скъсам с всичко това. Можех да отида… почти навсякъде. Можех да се заема… с нещо друго. Но не го направих. Аз свързах съдбата си с тяхната и станах гангстер единствено заради парите, властта и закрилата, обещани от тяхното братство.

Да изкарвам прехраната си с престъпване на закони, ме поддържаше зает, толкова зает, че успях да скрия от сърцето си почти всички чувства, от които то се вълнуваше. След срещата в „Мокамбо“ всичко тръгна бързо. За една седмица Фарид откри нова сграда. Двуетажното здание, съвсем наблизо до плаващата джамия „Хаджи Али“, беше бившият архив на клон на Бомбайската общинска корпорация. След като се бяха изнесли в по-големи и по-модерни офиси, те бяха изоставили там повечето стари пейки, бюра, шкафове и етажерки, които подхождаха на нашите нужди. Една седмица ръководех екип от чистачи и работници, които избърсаха и лакираха всяка повърхност и разместиха мебелите, за да има място за машините и масите с осветление от мазето на Гани.

Нашите натовариха специализираното оборудване в голям покрит камион и през една късна нощ го докараха в сградата. Улицата беше тиха, когато тежкият камион спря пред двойната врата на нашата нова фабрика. Но в далечината се чуваше звън на алармени звънци и по-тежкото дрънкане на пожарни камбани. Застанах до камиона и се огледах по пустата улица нататък, откъдето идваше трескавият звън.

— Сигурно има пожар — измърморих на Санджай и той избухна в смях.

— Фарид запали пожар — отговори Салман вместо приятеля си. — Казахме му, че не искам да ни видят как внасяме нещата на новото място и затова той направи пожар за отклоняване на вниманието. Затова улицата е толкова пуста. Всички будни хора са отишли да гледат.