Намръщих се и си замълчах, като гледах да не изоставам от бързата му крачка. Джони Пурата и Кишор бяха ми отказали да работят с мен в паспортната фабрика. Това ме потресе и разочарова. Мислех, че те веднага ще се възползват от възможността да спечелят пари — да спечелят с мен толкова пари, колкото всеки от тях не беше и мечтал. Изобщо не бях очаквал тъжните, обидени изражения, заменили усмивките им, когато най-сетне разбраха, че им предлагам ни повече, ни по-малко златната възможност да извършват престъпления заедно с мен. Дори не ми мина през ум, че ще откажат да работят с престъпници и за престъпници.
Спомних си как тогава извърнах очи от техните каменни, недружелюбни, засрамени усмивки. Спомних си въпроса, свил се на юмрук в ума ми: „Толкова ли съм се откъснал от мислите и чувствата на порядъчните хора?“ Въпросът все така ме глождеше и шест месеца по-късно. Отговорът все така ме гледаше от огледалните стени на магазините, край които минавахме.
— Ако твойте хора се бяха съгласили — продължи Салман, — ти нямаше да заработиш с Фарид. А аз ужасно се радвам, че уредих Фарид при теб. Сега той е много по-щастлив. Много по-спокоен. Той те харесва, Лин.
— И аз го харесвам — отговорих бързо и се усмихнах. Вярно беше. Наистина харесвах Фарид и се радвах, че станахме близки приятели.
Фарид, срамежливият, ала способен младок, с когото се бях запознал при първото си гостуване на Съвета на Кадеровата мафия преди повече от три години, беше възмъжал, бе станал суров, безстрашен и яростен мъж, чието чувство за лоялност изпълваше изцяло младия му живот. След като Джони Пурата и Кишор отхвърлиха предложението ми за работа, Салман прати на работа, при мен Фарид и младежа от Гоа, Андрю Ферейра. Андрю беше общителен и приказлив, беше напуснал неохотно компанията на младите си приятели-гангстери и с него така и не се сближихме. Фарид обаче прекарваше с мен по цели дни и нощи, харесвахме се и се разбирахме.
— Мисля, че той беше на ръба, когато Кадер умря и трябваше да очистим хората на Гани — призна Салман. — Стана доста напечено, спомняш си, всички вършехме…
— Той се обвиняваше за това, че не е бил там, когато Кадер е загинал — казах, докато обикаляхме около покритата с купол художествена галерия „Джехангир“. Забелязахме малка пролука в движението и притичахме през шосето на кръговото движение на „Регал-Съркъл“, лъкатушейки между колите.
—
Това бяха само няколко думи и не казваха нищо ново — нищо повече от онова, което вече знаех, че е истина. Ала тази кратка фраза отекна в сърцето ми и една лавина от скръб се разтрепери, размърда се и се свлече надолу. Почти година, до този миг, гневът ми към Кадербай ме затулваше от болката на скръбта. Други рухнаха, съсипаха се, побесняха от шока и тъгата, предизвикани от смъртта му. Аз му бях толкова сърдит, че моята скръб беше все още там горе, под задушаващия сняг, в планините, където той умря. Чувствах загуба. Страдах заради нея от самото начало. И не мразех Хана — обичах го, винаги съм го обичал и още го обичах в онзи миг, докато чакахме приятелите ни пред киното. Но не бях скърбил за него — не както скърбях за Прабакер или дори Абдула. И непретенциозните думи на Салман, че всички ние сме се обвинявали за това, че не сме били с Кадер, когато е загинал, някак си бяха успели да освободят замръзналата ми скръб и бавната и неумолима лавина от болка се претъркули.
— Сигурно сме подранили — отбеляза весело Салман.
Трепнах и се принудих да се върна в настоящето, при него.
— Да.
— Те идват с кола, ние — пеша, и
— Хубава разходка е. Нощем е дори още по-хубаво. Често се разхождам по „Козуей“ до Ви Ти и обратно. Това е една от любимите ми разходки в целия град.
Салман ме погледна с усмивка. Набърченото му чело подчертаваше леко разкривеното разположение на бадемово кафявите му очи.
— Ти наистина обичаш този град, нали?
— Разбира се — отвърнах, малко отбранително. — Но това не значи, че всичко в него ми
Той се ухили и се загледа надолу по улицата. Мъчех се да се стегна, да запазя спокойно, равнодушно изражение. Но беше късно. Болката вече изпълваше сърцето ми.