Шантарам

— Името му беше Джитендра. Джитудада го наричаха. Беше от Делхи, владееше пистолета и ножа. Гани го доведе тук заедно с още четирима. Всъщност, той ги настаняваше в петзвездни хотели, през цялото шибано време — две години, човече! Бахинчуд! Оплакваше се, че Кадер харчел пари за муджахидините, за войната и така нататък, а междувременно държеше тия шибани психари в петзвездни хотели цели две шибани години!

— Джитудада се напи, когато убиха Абдула — додаде Салман. — Много се върза, когато всеки разправяше, че Сапна бил мъртъв. Правеше се на Сапна от близо две години и това беше започнало да му разбърква мозъка. Той започна да вярва в собствените си дивотии — или в дивотиите на Гани.

— Много тъпо име, йаар — намеси се Санджай. — Та Сапна е женско име! Все едно аз да се кръстя Люси, да го еба, или нещо такова. Що за смотаняк се кръщава с женско име, йаар?

— Такъв, който убива единайсет души — отвърна Салман, — и почти му се разминава. Както и да е, вечерта, когато убиха Абдула и всички разправяха, че Сапна бил мъртъв, той се натряска до козирката. И се раздърдори, и обясняваше на всекиго, склонен да го изслуша. А че той бил истинският Сапна. Седели в един бар в хотел „Президент“, и внезапно се разкрещял, че бил готов да разкаже всичко — кой стоял зад убийствата на Сапна, кой планирал всичко и кой плащал за всичко.

— Шибан ганду — изръмжа Санджай, използвайки жаргонната дума за „задник“. — Не съм срещал нито един от тия психари, който да не е шибано пискало, йаар.

— За наш късмет онази вечер в бара имало предимно чужденци и те не разбирали за какво говори. В бара имало и един от нашите и той казал на Джиту да си затваря устата. Джитудада отвърнал, че не го било страх от Абдел Кадер Хан, защото имал планове и за Кадер. Казал, че Кадер ще свърши, насечен на парчета, също като Маджид. После размахал пистолет. Нашият човек веднага се обадил на Кадер. Ханът отишъл и пречукал онзи лично. Отишъл заедно с Назир и Халед, Фарид, Ахмед Заде, младият Андрю Ферейра и още неколцина други.

— Това го пропуснах, мамка му! — изпсува Санджай. — Още от първия ден исках да го пречукам този мадачуд, майкоебец, и особено след Маджид. Но изпълнявах задача в Гоа. Както и да е, Кадер се оправи с тях.

— Намериха ги близо до паркинга на хотел „Президент“. Джитудада и неговите хора се съпротивлявали. Станала голяма престрелка. Улучили двама от нашите. Единият беше Хюсеин — нали го знаеш, сега върти работите на кея „Балард“. Така изгубил ръката си — изстреляли по него заряда на пушка двуцевка, любимата на народа пушка с къса цев, и куршумите откъснали ръката от тялото му. Ако Ахмед Заде не беше го завил и измъкнал оттам и не го беше закарал в болницата, щеше да му изтече кръвта и да умре там, на паркинга. И четиримата, които присъствали — Джитудада и неговите трима, пукнали. Кадербай изстрелял сам последните куршуми в главите им. Но един от тези типове, Сапна, не бил на паркинга и му се разминало. Така и не можахме да го издирим. Върнал се в Делхи и изчезнал оттам. Оттогава не сме чували нищо за него.

— Тоя Ахмед Заде ми харесваше — Санджай изрече тази разточително висока за него похвала с малка тъжна въздишка.

— Да — съгласих се и си спомних мъжа, който вечно изглеждаше така, все едно търси приятел в тълпата. Мъжът, умрял с ръка, вкопчена в моята. — Той беше свестен човек.

Назир заговори отново — изсумтяваше думите, все едно бяха заплахи, както говореше, когато е разгневен.

— Когато съобщили на пакистанските ченгета за Кадербай — преведе Санджай, — стана очевидно, че зад тях трябва да е Абдул Гани.

Кимнах утвърдително. Беше очевидно. Абдул Гани беше от Пакистан. Връзките му там отиваха надълбоко и нависоко. Неведнъж ми го беше казвал, докато работех за него. Зачудих се защо не съм го прозрял тогава, когато ченгетата нахлуха в хотела в Пакистан, Първата ми мисъл беше, че просто го харесвах прекалено много и не можех да го заподозра. Вярно беше. Но може би по-скоро, защото се чувствах твърде поласкан от неговото внимание — Гани беше мой покровител в Съвета след самия Кадер и той влагаше време, енергия и привързаност в нашето приятелство. А имаше и още нещо, което можеше да ме е залисало в Карачи: съзнанието ми бе изпълнено със срам и отмъстителност — поне това си спомням от посещението в джамията, когато седях до Кадербай и Халед и слушахме Слепите певци. Спомних си, че прочетох писмото на Дидие и реших, още там, на онази трепкаща жълта светлина от лампите, че ще убия мадам Жу. Спомних си как го помислих, а после се обърнах и видях обичта в златистите очи на. Кадер. Можеше ли тази обич и този гняв да бяха потулили нещо толкова важно и толкова очевидно като предателството на Гани? И ако не бях го забелязал, какво още не бях забелязал?