Шантарам

Стомахът ми се сви на топка. Знаех точно за какво говорят и какво означаваше това. От няколко дни имахме сведения и се носеха слухове, че Чуха и бандата му под ръководството на Съвета на Уалидлала се е свързала с оцелелия от Сапна и двама от семейството му — брат му и зет му — и възнамеряваха да нападнат нашата група. Войната между бандите по границата за нова територия беше избухнала. Съветът на мафията на Чуха беше срещу нас, а Чуха беше алчен.

Връзката Сапна-Иран, всички оцелели от предателския опит за преврат на Абдул Гани бяха разбрали за враждата между Съветите и се бяха появили тъкмо в нужния момент, за да се възползват от алчността и ламтежите на Чуха. Бяха му обещали оръжие — нови пистолети и доходоносни връзки с пакистанските търговци на хероин. Те бяха ренегати — убийците Сапна работеха без Абдул Гани, а иранците нямаха официалната подкрепа на Савак. Събрала ги беше омразата. Искаха да отмъстят за смъртта на приятелите си и омразата им, заедно с омразата на Чуха, ги нахъсваше да убиват.

Ситуацията от толкова отдавна беше натегната, че Салман бе инфилтрирал в бандата на Чуха свой човек, Малкия Тони — гангстер от Гоа, неизвестен в Бомбай. Той ни снабдяваше с вътрешна информация. Неговите сведения бяха предупредили Салман за връзката Сапна-Иран и предстоящата атака. Когато Файсал потвърди, че са пристигнали в дома на Чуха, всички разбрахме, че според Салман има една-единствена възможност. Да се бием. Да воюваме. Да ликвидираме убийците Сапна и иранските шпиони веднъж завинаги. Да довършим Чуха. Да присвоим територията му. Да завладеем бизнеса му.

— Майната му, пич! Ама че късмет! — провикна се Санджай с очи, блеснали в белезникавата светлина на уличните лампи.

— Сигурни ли сте? — попита намръщеният Салман, вперил очи в по-възрастния си приятел Амир.

— Сигурен съм, Салман — отвърна провлачено Амир и приглади с длан късата сива коса на четвъртитата си глава, а после зави краищата на гъстите си мустаци. — Сам ги видях. Хората на Абдула, иранците, дойдоха преди половин час. Копелдаците от Сапна… те висят тука цял ден. Пристигнали са сутринта. Малкия Тони ни съобщи веднага. Наблюдавахме ги два часа у Чуха. Последния път, когато разговаряхме, Малкия Тони каза, че всички се събират — Чуха и най-доверените му хора, Сапна и иранците. Чакали иранците да пристигнат и искат да ни нападнат. Скоро. Може би утре вечер. Най-късно вдругиден. Чуха е пратил да извикат още много хора. Идват от Делхи и Калкута. Разработват някакъв план — да ни изненадат от десет места едновременно, да ни спрат и да не ги нападаме повече. Казах на Тони да се върне и да ни се обади, когато пристигнат иранците. Държахме мястото под наблюдение, както винаги. После ги видяхме да влизат, един ден по-рано, но бяхме сигурни, че са те. Малко след това Тони излезе навън и запали цигара. Това беше сигналът. Те са — същите, дето преследват Абдула. Сега са се събрали там, вътре, а ние сме само на две минути от тях. Знам, че е рано, но сме длъжни да отидем. Трябва да го направим сега, Салман — в следващите пет минути.

— Колко са всичките заедно? — попита Салман.

— Чуха и приятелчетата му — отвърна Амир с ленивия си, провлачен говор. Мисля, че спокойствието и плавната му интонация вдъхна нова смелост на всички ни — той изобщо не беше, поне привидно, изнервен колкото нас. — Те са шестима. Един от тях, Ману, е свестен. Познаваш го. Той сам ликвидира братята Харсан — и тримата. Братовчед му Бичу също е добър боец — неслучайно му викат Скорпиона. Останалите, включително и самият Чуха, тоя мадачуд, не са кой знае какво. После идват Сапна. Още трима. И още двама от Иран. Всичко единайсет. Може би още един-двама най-много. Хюсеин наблюдава къщата. Ще ни съобщи, ако дойдат и още.

— Единайсет — измърмори Салман, без да поглежда останалите в очите, и се замисли. — А ние сме… единайсет… Дванайсет, като броим и Малкия Тони. Но трябва да оставим двама на улицата, пред къщата — по един от двете страни, да спират ченгетата, ако дойдат и ни се разкрещят, докато сме вътре. Ще се обадя, преди да влезем, за да не ни закачат, но трябва да сме сигурни. При Чуха може да дойдат и още хора, затова отвън ни трябват поне още двама. Нямам нищо против да вляза там с бой, но не искам да излизам с бой, освен ако не се наложи. Хюсеин вече е там. Файсал, ще останеш ли и ти на улицата? Никой не влиза и не излиза, освен нас.

— Няма проблеми — съгласи се младият мъж.

— Проверете оръжието сега с Радж. Подгответе го.

— Готово. — Той събра пистолетите и изтича към колите, където чакаха Радж и Махмуд.

— А двама трябва да се върнат в къщата на Кадер заедно с Тарик — продължи Салман.

— Назир предложи да го вземем с нас — обади се Андрю. — Не искаше да го оставя там, когато Файсал и Амир дойдоха да съобщят новината. Казах му да не го води, но го знаеш какъв е, като му влезе нещо в главата.

— Назир може да заведе момчето в къщата на Собхан Махмуд във Версова и да го пази — заяви Салман. — Ти отиваш с него.

— Стига бе, човек! — нацупи се Андрю. — Защо пък аз? Защо аз да изпускам целия екшън?