Шантарам

— Трябват ми двама да пазят стария Собхан и момчето. Особено момчето — прав е бил Назир, че не иска да го остави. Тарик е мишена. Докато е жив, Съветът е още Съветът на Кадер. Ако го убият, това ще даде на Чуха много власт. Същото важи и за стария Собхан. Изведете момчето извън града и ги пазете, него и Собхан Махмуд.

— Но защо аз да пропускам екшъна бе, човек? Защо точно аз? Прати някой друг, Салман. Нека да дойда с тебе у Чуха.

— Ти ще ми се опъваш ли? — присви устни Салман.

— Не бе, човек — изръмжа сърдито Андрю. — Добре, ще отведа детето.

— Значи оставаме осем — заключи Салман. — Ние със Санджай, Абдула и Амир, Радж и Малкия Тони, Фарид и Махмуд… — Девет — прекъснах го. — Девет сме.

— Ти не бива да идваш, Лин — каза тихо Салман и ме погледна в очите. — Тъкмо смятах да те помоля да вземеш такси и да отидеш да кажеш на Раджубай и на момчетата в паспортната работилница.

— Няма да оставя Абдула — заявих.

— Може да се върнеш с Назир — предложи Амир, близкият приятел на Андрю.

— Веднъж оставих Абдула. Няма да го повторя — настоях. — Това е като съдба. Имам някакво предчувствие, Салман, предчувствие, че не бива да оставям Абдула. Идвам с вас. Няма да оставя и Махмуд Мелбааф. Идвам с тях. С вас.

Салман ме гледаше в очите, набърчил чело. Хрумна ми глупава мисъл — че леко изкривеното му лице, с едно око малко по-ниско от другото, изкривения от тежкото счупване нос и устата с белези по ъглите добиваха красива симетрия само тогава, когато бремето на мислите стягаше чертите му в решително изражение.

— Добре — съгласи се той най-сетне.

— Майната му! — избухна Андрю. — Значи той ще дойде, а аз ще дундуркам дечица?

— По-кротко, Андрю — опита се да го усмири Фарид.

— Не, неговата мама! Писна ми от тоя шибан гора, пич. Кадер го харесваше, хубаво, ходи в Афганистан, хубаво. Е, и какво толкова? Кадер е мъртъв, йаар. Свърши времето на Кадер.

— Пич, успокой се — намеси се Амир.

— Какво да се успокоя, бе? Да го еба и Кадер, и неговия гора!

— Внимавай какви ги приказваш — процедих през зъби.

— Така ли? — заядливо вирна брадичка той. — Е, да еба и сестра ти! Сега какво ще кажеш за устата ми, харесва ли ти?

— Нямам сестра — отвърнах спокойно на хинди. Няколко души се засмяха.

— Е, тогава ще еба майка ти и ще ти направя сестричка! — изръмжа той.

— Прекали — изръмжах и се стегнах за бой. — Горе! Горе ръцете, твойта мама! Хайде!

Нямаше да е лесно. Но нямаше и да ми е за пръв път. Удрях здраво. А по онова време, дори и да загазех, не се боях да забия острието на нож в тялото на човек. Андрю беше способен. С пистолет в ръка — смъртоносен. Амир мина от неговата страна и застана зад рамото му. По същия начин зад мен застана Абдула. Скарването щеше да прерасне в побой, всички го знаехме. Но младежът от Гоа не вдигна ръце. Мина секунда, пет, десет, петнайсет секунди. Като че да се бие не му стискаше толкова, колкото да говори.

Положението беше безизходно. Разреши го Назир. Той се вклини между нас и стисна Андрю за китката, над ръкава. Добре познавах тази хватка и знаех, че ако иска да се изтръгне, Андрю трябва да убие якия афганец. Назир се обърна, колкото да ме изгледа със смущаващо загадъчен израз — в него имаше и неодобрение, и гордост, и гняв, и обич в зачервените очи, а после изтика младежа от Гоа назад през кръга от мъже. В колата го набута зад кормилото, а после се качи отзад с Тарик. Андрю запали и потегли с мръсна газ. Изпод гумите се разхвърча чакъл и прахоляк, той зави и отпраши към Крайбрежния булевард. Когато профучаха покрай мен, през прозореца видях лицето на Тарик. Беше пребледняло. Само очите, като следи от лапи в снега, издаваха мислите и настроението му.

— Май джата ху — повторих, щом колата се отдалечи. Идвам. Всички се разсмяха — не знам дали ги разсмя моят плам, или безцеремонната простота на фразата.

— Това го разбрахме, Лин — отвърна Салман. — Мисля, че това е съвсем ясно, на? Добре, ще те сложа с Абдула, отзад. Зад къщата на Чуха минава улица — Абдула, ти я знаеш. От нея излизат две други улички, едната към главната, а другата завива към къщите в квартала. Тази на Чуха има заден двор. Виждал съм го. Има два прозореца и двата с дебели решетки, и само една врата, до нея се слиза по две стъпала. Ще пазите — никой не бива да влиза вътре, когато започнем. Ако се справим добре, някои от тях ще се опитат да избягат оттам. Не ги пускайте. Спрете ги там, в двора. Останалите ще влезем през входната врата. Файсал, какво става с пистолетите?

— Седем — отвърна той. — Две пушки с рязани цеви, два автоматични пистолета и три револвера.