Шантарам

Притеснени, но и развълнувани, ние зачакахме — разказвахме си истории, пукахме балоните на новините. Бордеят беше преживял последния мусон почти без произшествия, каза ми Сидхарта, и без сериозни епидемии. Касим Али Хюсеин отпразнувал раждането на първия си внук, като завел семейството и роднините си в родното си село в щата Карнатака. Бил добре и в добро разположение на духа, потвърдиха всички. Изглежда, Джитендра се бе съвзел от мъката по жена си, покосена от холерната епидемия, доколкото това бе възможно. Въпреки че се беше заклел никога повече да не се ожени, той работеше, молеше се и се смееше достатъчно, за да поддържа светлината на душата, която грееше в очите му. Синът му Сатиш, който след смъртта на майка си беше станал сприхав и начумерен, най-сетне бе преодолял отчуждението на скръбта и се беше сгодил за момиче, което познаваше, откакто се помни. Годениците бяха още твърде млади за женене, но клетвата караше и двамата да се чувстват щастливи и това бъдещо обвързване радваше сърцето на Джитендра. Един по един, всеки посвоему, всички в групата похвалиха Джозеф, спасения, новия водач, който сведе смутено глава и вдигна очи само за да сподели неловката си усмивка със стоящата до него Мария.

Най-сетне Ракешбаба дръпна щорите и ни подкани да влезем в работилницата. Скупчихме се и влязохме в огряното от златистата светлина на лампата помещение. Щом погледна завършената скулптура, цялата група ахна — едни вдишаха шумно, а други изпъшкаха. Кано не просто беше маскиран, той бе преобразен в тялото на бога със слонска глава. Върху главата на мечока бе надяната огромна глава, която увенчаваше розово тяло с огромно шкембе с прикрепени към него ръце. Драперии от светлосиня коприна обвиваха основата на фигурата, покачена върху каручката. Плоската платформа беше обкичена с цветни гирлянди, а тези, които бяха окачили на шията на бога, скриваха цепнатината на врата.

— Мечокът Кано наистина ли е вътре? — възкликна Джитендра.

Щом чу гласа му, мечокът се обърна. Видяхме как живият бог Ганеша извърна слонската си глава и се вторачи в нас с нарисуваните си очи. Движението беше животинско, разбира се, и изобщо не приличаше на човешки жест. Цялата група, включително и аз, трепна от изненада и уплаха. Децата се разпищяха и се скриха сред джунглата — закрилница от човешки ръце и крака.

— Бхагваааан! — ахна Джитендра.

— Охо! — съгласи се Джони. — Лин, ти какво ще кажеш.

— Ами… радвам се, че не съм напушен — измърморих, докато наблюдавах как богът килна глава и изпъшка глухо. Напънах сили. — Хайде, да го направим!

Изкарахме количката от бордея сред тълпа от поддръжници. След като подминахме Световния търговски център и излязохме на булеварда, водещ към квартала отвъд залива, плахо подехме песнопение. Тези, най-близо до каручката, помагаха да я бутат и да я теглят. Тези по края, като Джони и мен, вървяха плътно до другите и пееха. Щом набрахме скорост, песента стана по-жива. След малко мнозина помощници сякаш забравиха, че прекарваме мечка, и занареждаха пламенни песнопения и отпявания — уверен бях, също така вдъхновено, както и в седмицата на истинското поклонение.

Докато вървяхме, ми хрумна, че бордеят бе странно опустял — нямаше ги кучетата парии, не се виждаха никакви и по улиците. Спомних си колко яростно посрещнаха Кано при първото му посещение в бордея, и се почувствах длъжен да го спомена на Джони.

— Арей, кутта наин. Гледай ти, кучетата ги няма.

Джони, Нараян, Али и неколцината други бързо се обърнаха към мен, ококорили очи, смаяни и тревожни. И, разбира се, мигове по-късно откъм тротоара отляво се надигна пронизителен вой. Едно куче изскочи от прикритието си и се хвърли към нас, като лаеше яростно. Беше дребно, измършавяло и краставо псе, не по-голямо от едър бомбайски плъх, но лаят му беше достатъчно силен да пробие паравана на нашето пеене.

Естествено след секунди завиха и още кучета парии. Идеха отляво и отдясно, поединично и на групи, виеха, скимтяха и ръмжаха заплашително. В опит да ги заглушим, запяхме още по-силно, като не изпускахме от очи щракащите им челюсти.

Когато приближихме квартала край залива, преминахме през открит майдан, или поле, където един сватбарски оркестър репетираше песните си, облечен в червено-жълти униформи с високи шапки с пера. Музикантите решиха, че нашето малко шествие е чудесна възможност да се упражнят да свирят в движение, наредиха се зад нас и подеха възторжена, макар и не особено мелодична версия на популярна религиозна песен. Въодушевени от зрелището, в което се бе превърнала нашата контрабандна мисия, радостни деца и набожни възрастни слизаха от тротоара, поемаха с нас и се включваха в гръмогласното пеене. Набъбнахме до повече от сто души.