Шоколад

Настигнах циганите на средата на Avenue des Francs Bourgeois. Пак беше започнало да ръми. Петимата вървяха с жалък и мрачен вид. От това място се виждаха лодките им, хвърлили котва край Les Marauds, вече десетина, не, по-скоро два пъти по толкова, цяла флотилия зелено-жълти-синьо-бяло-червени корабчета, някои развели знамена от подгизнало пране, други изрисувани с арабски нощи, вълшебни килимчета и вариации на еднорози, които се отразяваха в мръснозелената вода.

— Съжалявам за случилото се — подвикнах им. — Тук, в Ланскене су Тан, хората не са особено гостоприемни.

Рижия ме изгледа с безстрастен, изпитателен поглед.

— Казвам се Виан. Държа шоколадовия бутик срещу църквата. La Celeste Praline.

Продължаваше да ме гледа с очакване. В предпазливото му, безизразно лице разпознах себе си. Прииска ми се да му кажа, да споделя с всички тях, че разбирам тази ярост, това унижение, че съм изпитвала същото, че не са само те. Но наред с това познавах и гордостта им, безсмисленото упорство, което не угасва дори след като всичко останало е изтляло. Последното нещо, от което имаха нужда, знам го от опит, бе съчувствие.

— Защо не наминете утре? — подметнах небрежно. — Бира не предлагам, но мисля, че кафето ми ще ви хареса.

Той ме изгледа студено, явно си мислеше, че им се подигравам.

— Елате, моля ви — настоях аз. — За мен ще е удоволствие да ви почерпя с по чаша кафе и парче сладкиш. Всички вас.

Слабоватото девойче хвърли поглед към приятелите си и сви рамене. Рижия отвърна на погледа й.

— Може би. — Гласът му не обещаваше нищо.

— Имаме доста натоварена програма — изчурулика наперено девойчето.

Усмихнах се.

— Може пък да намерите пролука — не се отказах аз.

— Може би — повтори той със същия изпитателен, изпълнен с подозрение поглед.

Останах загледана в тях, докато се отдалечаваха към Les Marauds. Видях Анук да тича нагоре по хълма, червеният й шушляк се ветрееше като крила на екзотична птица.

— Маман, маман! Виж, лодките!

Останахме да им се полюбуваме — плоските ладии, високите къщи лодки с вълнисти покриви, кюнците, фреските, разноцветните знамена, изрисуваните буфери срещу сблъсък и корабокрушение, малките барки, въдичарските такъми, кошовете за раци, оставени на влажния бряг за през нощта, опърпаните чадъри, надвиснали над палубите, огньовете в железни варели край реката. Във въздуха витаеше миризма на горящо дърво, бензин и пържена риба, до ушите ни достигаха далечни звуци, идещи оттатък реката — някакъв саксофон бе подел призрачна напевна мелодия, като тих вопъл. Посред реката успях да различа самотната фигура на Рижия, седнал на палубата на черната си къща лодка. Той видя, че го гледам, и вдигна ръка за поздрав. Махнах му в отговор. Докато стигнем у дома, вече бе почти тъмно. Към саксофона се бе присъединил и тъпан, чиито звуци отекваха монотонно надолу по реката. Минах покрай Cafe de la Republique, без да погледна вътре.

Тъкмо бяхме изкачили хълма, когато усетих присъствие край себе си. Беше Жозефин Муска, този път без палто, но увила главата си с шал, който закриваше половината й лице. В здрача ми се видя бледа, съкрушена.

— Бягай в къщи, Анук, чакай ме там.

Малката ме изгледа с любопитство, после се обърна и покорно затича нагоре по хълма, шушлякът плющеше яростно на гърба й.

— Чух какво направи. — Гласът й беше дрезгав и тих. — Излезе заради случилото се с хората от реката.

Кимнах.

— Разбира се.

— Пол-Мари беше бесен. — Строгата забележка в гласа й излъчваше почти преклонение. — Трябваше да чуеш какви ги наприказва.

Засмях се.

— За щастие на мен не ми се налага да слушам каквото и да е, казано от Пол-Мари — отвърнах спокойно.

— Вече няма да мога да разговарям с теб. Според него ми влияеш зле. — Пауза, докато ме изгледа с нервно любопитство. — Той не иска да имам приятели — добави.

— Струва ми се, че информацията за това какво иска Пол-Мари, ми е малко излишна — прекъснах я учтиво. — Всъщност той с нищо не задържа интереса ми. Докато ти… — Докоснах я лекичко по ръката. — С теб ми е доста любопитно да общувам.

Тя се изчерви и извърна поглед, сякаш очакваше, че някой я дебне в тъмното.

— Ти не разбираш — промълви.

— Напротив. — Докоснах внимателно шала, закриващ лицето й. — Защо носиш това? — Въпросът ми я изненада. — Няма ли да ми кажеш?

Погледна ме с надежда и ужас. Поклати глава. Дръпнах лекичко шала.

— Хубава си — казах, щом той се свлече надолу. — Можеш да бъдеш и красива.

Точно под долната й устна имаше пресен белег, синкав на гаснещата светлина. Отвори уста, готова да изстреля дежурната си лъжа. Прекъснах я.

— Не е вярно.

— Откъде знаеш? — Гласът й бе станал резлив. — Дори не съм казала…

— Не е необходимо.

Тишина. Сред бумтенето на тъпана над реката се вмъкнаха звуци на флейта. Когато най-сетне проговори отново, гласът й бе натежал от омраза към самата себе си.