Шоколад

Държи го при яйцата. В пакета има шест ампули и няколко игли. До тях кутия трюфели с надпис La Celeste Praline на капака. Няма почти нищо друго за ядене. Като не се брои отворената консерва сардини, парчето сланина и няколкото домата. Бия й инжекцията в сгъвката на ръката. Тази техника ми е добре позната. В последния стадий на болестта, в борбата с която майка ми опита толкова много алтернативни методи на лечение, като акупунктура, хомеопатия, самовнушение, се завърнахме отново към добрия стар морфин. Когато не можехме да си осигурим рецепта, го купувахме на черно. И макар майка ми да мразеше лекарствата, го приемаше с радост, когато тялото й започваше да се гърчи от болка и нюйоркските небостъргачи се завъртваха пред очите й като мираж. Арманд е лека като перце в ръцете ми, главата й е отпусната. Ивицата руж на едната буза й придава отчаяно палячовско изражение. Стискам вкочанените й ръце между своите, разтривам ставите, размачквам пръстите.

— Арманд. Събуди се. Арманд.

Рижия не знае къде да се дене, наблюдава ме с объркано, обнадеждено лице. Усещам ръцете й като връзка ключове в шепите си.

— Арманд. — Опитвам се да звуча властно, мощно. — Не е време за сън. Трябва да се събудиш.

Ето. Едва доловимо потръпване, сякаш мръдна листо.

— Виан.

В следващия миг Рижия беше до нас на пода. Бял като платно, но с блеснали очи.

— О, кажи го пак, вироглава жено! — Облекчението му бе неописуемо, чак болезнено. — Знам, че си тук, Арманд, знам, че ме чуваш! — Погледна ме възбуден, още малко и щеше да избухне в смях. — Проговори, нали? Нали не съм си го въобразил?

Поклатих глава.

— Тя е силна жена. И си я намерил навреме, преди да изпадне в безсъзнание. Остави на инжекцията време да подейства, продължавай да й говориш.

— Добре. — И той заговори — малко налудничаво, припряно, взрян в лицето й за следи от живот. Аз продължих да разтривам ръцете й, усещах как топлината постепенно се завръща в тялото й.

— Никого няма да заблудиш, Арманд, дърта вещице такава. Силна си като кон. Ще живееш вечно. Освен това тъкмо ти поправих покрива. Нали не си мислиш, че се бъхтах толкова, та да може оная твоя отвратителна дъщеря да ти наследи имота, а? Знам, че ме чуваш. Арманд. Убеден съм. Какво чакаш? Искаш извинение ли? Добре де, извинявай. — По лицето му се търколиха сълзи. — Чу ли? Извиних ти се. Аз съм едно неблагодарно копеле и наистина съжалявам. А сега се събуди…

— … шумно копеле…

Рижия замлъкна насред изречението. Арманд се изкикоти едва чуто. Устните й помръднаха безмълвно. Очите й показваха, че се е върнала. Рижия пое нежно лицето и в шепи.

— Уплаших ви, а? — Гласецът й бе като тьничка нишка.

— Тц.

— Да, ама ви уплаших. — Усетих задоволство и закачка. Рижия избърса очи с опакото на ръката си.

— Дължиш ми пари за работата, която ти свърших — отрони треперливо. — Просто се уплаших, че ще се измъкнеш, без да ми платиш.

Арманд се изкикоти пак. Възвръщаше силите си и като я хванахме от двете страни, успяхме да я вдигнем на стола. Все още бе мъртвешки бледа, лицето й бе хлътнало в себе си като загнила ябълка, но очите й бяха живи и прояснени. Рижия се обърна към мен, за пръв след пожара бе свалил защитната си маска. Ръцете ни се докоснаха. За секунда мярнах лице, осветено от луната, заоблената извивка на голо рамо върху тревата, трептящо призрачно ухание на люляк… Усетих как ококорвам очи в изненада. Той явно също бе почувствал нещо, защото се отдръпна сконфузен. Дочух тихия кикот на Арманд изотзад.

— Казах на Нарсис да се обади на доктора — подхвърлих уж небрежно. — Ще пристигне всеки момент.

Арманд ме погледна. Дъгата премина помежду ни и за пореден път се запитах как успява да види нещата толкова ясно.

— Тоя доктор Смърт няма да прекрачи прага на къщата ми. Можеш да му кажеш да върви, откъдето е дошъл. Хич не ми се слушат наставленията му.

— Но ти си болна — запротестирах. — Ако Рижия не бе наминал случайно, досега да си мъртва.

Изгледа ме подигравателно.

— Виан — започна търпеливо, — така е със старите хора. Обикновено умират. Такъв е животът. Случва се непрекъснато.

— Да, но…

— И да не си мислят, че ще отида в Le Mortoir. Предай им го от мое име. Не могат да ме накарат насила. Живяла съм в тази къща шейсет години и когато му дойде времето, ще умра тук.

— Никой няма да те принуждава да вървиш където и да било — остро се намеси Рижия. — Просто си се отнасяла несериозно с лечението си, това е. Следващия път ще си по-внимателна.

Арманд се усмихна.

— Не е толкова просто.

— Че защо да не е? — Упорито.

Тя сви рамене.

— Питай Гийом. Доста съм разговаряла с него. Той разбира. — Вече звучеше почти нормално, въпреки че все още бе слаба. — Не искам да взимам това лекарство всеки ден — обясни кротко. — Не искам да спазвам безкрайни диети. Не искам мили сестри, които ми говорят, сякаш съм в детската градина. Аз съм на осемдесет и ако някой му е все едно какво искам… — Млъкна изведнъж. — Кой е?

Нищо й няма на слуха. Аз също го чух — едва доловимо пърпорене на кола, тръскаща се по неравния път към дома й. Докторът.