Шоколад

Днес имаше погребение. Беше се споминала една от обитателките на Les Mimosas71, старческия дом надолу по реката. Дали поради някакво чувство за страхопочитание или от благоприличие, нямах много клиенти. Починалата се оказа на деветдесет и четири, както ме информира Клотилд от цветарския магазин, била роднина на покойната майка на Нарсис. Мярнах го на улицата. Единственото, което бе направил за случая, бе да си сложи черна вратовръзка и да облече старото сако от туид. Видях и Рейно, стоеше на прага на църквата в целия блясък на бяло-черните си одежди и посрещаше опечалените, които съвсем не бяха много. Десетина възрастни жени, сред които нямах нито една познато лице. Едната беше в инвалидна количка, бутана от руса сестра, имаше няколко топчести и енергични бабета като Арманд и още няколко, белязани с прозирната крехкост на старостта. Всички бяха облечени в черно, с черни чорапи, бонета и шалове, някои с ръкавици, други притиснали восъчните си ръце към пресъхналата гръд като Грюневалдови деви. Докато се носеха към „Сен Жером“ в плътна, леко проплакваща групичка, не виждах почти нищо друго освен главите им. Едно сивкаво лице се повдигна и в мен се впиха подозрителни черни очи, окуражени от принадлежността си към групата. Сестрата, която вървеше най-отзад, крачеше наперено, почти бодро, с вид на професионалист. Явно никой не бе съкрушен от загубата. Жената в инвалидната количка носеше малък черен требник и пропяваше с пронизителен хленчещ глас. Другите мълчаха почти през цялото време, на влизане в църквата поздравиха Рейно с кимане и потънаха в мрака. Няколко ръце се протегнаха да му подадат листчета с траурни слова, които да прочете на службата. Единствената катафалка в селото дойде със закъснение. Вътре се клатушкаше ковчег с черна драперия, окичен с едничък букет цветя. Монотонен камбанен звън. Докато чаках в празния магазин, чух апатичния, краткотраен глас на органа, сякаш камъни, покапали в кладенец.

Жозефин, която приготвяше в кухнята порция meringues с шоколадов пълнеж, влезе тихо при мен, раменете й потрепериха.

— Тъжно е.

Спомням си градския крематориум, органа, засвирил Бахова токата, евтината лъскава урна, миризмата на лак и цветя. Служителят сбърка името на майка — Жан Роаше. Всичко свърши за десет минути.

Смъртта трябва да се приема като празник, казваше ми тя. Като рожден ден. Когато ми дойде редът, искам да се изстрелям като ракета в небето и да падна на земята в облак звезден прах, за да чуя как всички възкликват: Аххххх!

Разпилях праха й от пристанището в нощта на четвърти юли. Имаше фойерверки, захарен памук, заря край вълнолома и тръпчивата миризма на барут, примесена с мирис на хотдог, пържен лук и гнилоч откъм водата. Това бе онази Америка, за която тя толкова бе мечтала, един гигантски лунапарк, неонови светлини, музика, тълпи от пеещи и блъскащи се хора — целият блясък и блудкава претруфеност, които тя толкова обичаше. Изчаках кулминацията на представлението, когато небето се превърна в трептяща феерия от светлина и багра и едва тогава пуснах праха й по течението, прашинките се озариха в синьо, бяло и червено. Искаше ми се да кажа нещо, но не ми бяха останали думи.

— Тъжно е — повтори Жозефин. — Мразя погребенията. Никога не ходя.

Не отвърнах, само обърнах поглед към опустелия площад и се заслушах в органа. Добре поне, че не беше същата токата. Служителите от погребалната агенция внесоха ковчега в църквата. Изглеждаше много лек, стъпките им отекваха по паважа отривисти и без следи от особена почит.

— Иска ми се да не бяхме толкова близо до църквата — продължи нервно Жозефин. — Не мога да мисля, като знам какво става в съседство.

— В Китай хората ходят на погребения, облечени в бяло. Поднасят си подаръци в ярки червени пакети, за късмет. Палят бенгалски огън. Разговарят, танцуват, смеят се и пеят. А накрая всички прескачат погребалната клада, един по един, за да благословят издигащия се дим.

Изгледа ме с любопитство.

— И там ли си живяла?

Поклатих глава.

— Не. Но в Ню Йорк имахме много познати китайци. За тях смъртта бе празник за живота на умрелия.

Явно не ми вярваше особено.

— Не разбирам как човек може да празнува нечия смърт — отрони най-сетне.

— Не празнуват смъртта, а живота. Целият живот. Дори края му. — Взех каната с шоколад от нагорещената плоча и налях две чаши.

След малко отидох до кухнята за две meringues, които бяха още топли и лепкави в шоколадовите си обвивки. Сервирах ги с гъст creme Chantilly и настъргани лешници.

— Май не е много прилично да ядем в този момент — каза Жозефин, но все пак си хапна.

Когато опечалените напуснаха църквата, заслепени от яркото слънце, бе вече обяд. Шоколадът и meringues бяха свършили, кафявите се позадържаха малко повече. Видях как Рейно излезе на прага на църквата, а жените се натовариха в микробуса с ярък жълт надпис „Les Mimosas“ и си заминаха. Още няколко мига и площадът придоби нормалния си вид. Нарсис дойде в магазина едва след като бе изпратил всички. Бе плувнал в пот в стегнатата си яка. Изказах му съболезнования, но той само сви рамене.