Читаем Шоколад полностью

— Добре. — Отново понечи да си върви. — Благодаря.

— Чакай малко — подвикнах след него. — Остани поне за по питие.

— Някой друг път. — Прозвуча рязко, почти грубо. Усетих как гневът кипи в сърцето му, готов да изригне веднага щом набележи цел.

— Ние все още сме ти приятели — казах, когато стигна до вратата. — Арманд, Люк и аз. Не се дръж сякаш сме ти врагове. Искаме да ти помогнем.

Рижия се извърна рязко. Гледаше мрачно и неприветливо с присвити като цепки очи.

— Вървете по дяволите всички. — Пророни с натежал от омраза глас и толкова силен акцент, че едва го разбрах. — Нямам нужда от ничия помощ. Изобщо не трябваше да се забърквам с вас. Останах само защото си мислех, че ще успея да разбера кой ми подпали лодката.

И излезе с тромава крачка, съпроводен от гневен хор цветисти псувни.

Всички вътре се спогледахме.

— Червенокоси! — възкликна Арманд. — Същински магарета на лед.

Жозефин изглеждаше съкрушена.

— Какъв ужасен човек — прошепна накрая. — Да не би ти да си му подпалила лодката. Кой му дава право да си го изкарва на теб?

Свих рамене.

— Чувства се безпомощен и разгневен — отвърнах кротко. — Естествена реакция. Освен това си мисли, че му предлагаме помощ, защото го съжаляваме.

— Мразя сцените — продължи Жозефин и разбрах, че мисли за съпруга си. — Радвам се, че си тръгна. Дали ще напусне Ланскене?

Поклатих глава.

— Едва ли. Та къде да отиде?

27

Четвъртък, 13 март

Вчера следобед слязох към Les Marauds да се видя с Рижия, но не пожънах повече успех от предишния път. Съборетината, в която живееше, бе залостена отвътре, кепенците спуснати. Представих си го, заровен в тъмната си дупка, сам с яростта си като подплашено животно. Извиках го по име, сигурна съм, че ме чу, но не отвърна. Мина ми през главата да му оставя бележка, но се отказах. Ако иска да дойде, трябва да е по негова воля. Анук беше с мен, натоварена с хартиената лодка, която й бях направила от корица на списание. Докато се суетях около къщата на Рижия, тя се затича към реката и пусна лодката вътре, като с помощта на дълга пръчка се грижеше да не отива много навътре. Рижия не благоволи да излезе и аз се отправих към La Praline, където бях оставила Жозефин да забърква седмичната партида кувертюр. Нека Анук се оправя сама.

— Внимавай за крокодили — предупредих я със сериозен тон.

Тя ми се усмихна изпод ръба на жълтата барета. Въоръжена с тромпетчето си в една ръка и с пръчката в другата, започна да подскача ентусиазирано и да надава пронизителни, немелодични звуци.

— Крокодили! Нападат ни крокодили! Заредете оръдията!

— Внимавай да не паднеш.

Прати ми екстравагантна въздушна целувка и продължи да си играе. Когато се обърнах да й хвърля още един поглед от баира, бомбардираше крокодилите с туфи трева и все още се чуваше острият вой на тромпетчето й — ру-туу-ту! — прекъсван в хода на битката от звукови ефекти — тррр! бум-бум!

Изненадващо е, че продължавам да се изненадвам от внезапните, устремни приливи на нежност. Убедена съм, че ако присвия достатъчно добре очи към ниското следобедно слънце, ще мога да видя крокодилите с длъгнестите им кафяви тела и огромни челюсти, залповете на оръдието. Докато търчи между къщите, а червеното и жълтото на палтото и баретата й проблясват между сенките, ми се струва, че различавам менажерията от полувидими образи, която я съпровожда. Стоя, втренчена в нея, тя се обръща и ме поглежда, подвиква едно „Обичам те!“ и се връща към сериозните занимания с играта.


Следобедът не отворихме за посетители, но за сметка на това с Жозефин се потрудихме добре, за да се запасим с достатъчно пралини и трюфели за до края на седмицата. Вече започнах да правя великденските шоколади, а Жозефин се специализира в украсяването на животинските фигурки и подреждането им в кутии, завързани с разноцветни панделки. Килерът е идеално хранилище за тях — хладно, но не толкова студено, че шоколадите да хванат онова бяло покритие, с което ги обвива хладилникът. Остават си кафяви и сухи, така че там можем да складираме всичките си по-специални продукти, подредени в кашони. И пак остава място за хранителните ни припаси. Подът е покрит със стари плочи с кафява политура, имитация на дъб, усещаш ги гладки и студени под краката си. От тавана виси самотна крушка. Вратата е от необработени борови талпи, в долния ъгъл има отвор за отдавна липсващата котка. Дори Анук харесва това място, миризмата на камък и старо вино. Изрисувала е с цветни тебешири пода и варосаните стени — животни и замъци, птици и звезди. Арманд и Люк се отбиха в магазина и останаха да си поговорят малко, после си тръгнаха заедно. Вече се срещат по-често, макар не винаги в La Praline. Люк ми каза, че миналата седмица ходил два пъти в къщата на баба си и отделил по един час за работа в градината.

— С-сега, когато къщата й е ремонтирана, е време да се пог-грижим и за цветята — разпалено ми обяснява той. — Тя не може да копае както някога, но ми каз-за, че иска тази година да има цветя наместо бурени.

Вчера се появи с поднос цветя от Нарсис и ги разсади в прясно обърнатата леха край къщата на Арманд.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Зулейха открывает глаза
Зулейха открывает глаза

Гузель Яхина родилась и выросла в Казани, окончила факультет иностранных языков, учится на сценарном факультете Московской школы кино. Публиковалась в журналах «Нева», «Сибирские огни», «Октябрь».Роман «Зулейха открывает глаза» начинается зимой 1930 года в глухой татарской деревне. Крестьянку Зулейху вместе с сотнями других переселенцев отправляют в вагоне-теплушке по извечному каторжному маршруту в Сибирь.Дремучие крестьяне и ленинградские интеллигенты, деклассированный элемент и уголовники, мусульмане и христиане, язычники и атеисты, русские, татары, немцы, чуваши – все встретятся на берегах Ангары, ежедневно отстаивая у тайги и безжалостного государства свое право на жизнь.Всем раскулаченным и переселенным посвящается.

Гузель Шамилевна Яхина

Современная русская и зарубежная проза
Уроки счастья
Уроки счастья

В тридцать семь от жизни не ждешь никаких сюрпризов, привыкаешь относиться ко всему с долей здорового цинизма и обзаводишься кучей холостяцких привычек. Работа в школе не предполагает широкого круга знакомств, а подружки все давно вышли замуж, и на первом месте у них муж и дети. Вот и я уже смирилась с тем, что на личной жизни можно поставить крест, ведь мужчинам интереснее молодые и стройные, а не умные и осторожные женщины. Но его величество случай плевать хотел на мои убеждения и все повернул по-своему, и внезапно в моей размеренной и устоявшейся жизни появились два программиста, имеющие свои взгляды на то, как надо ухаживать за женщиной. И что на первом месте у них будет совсем не работа и собственный эгоизм.

Кира Стрельникова , Некто Лукас

Современная русская и зарубежная проза / Самиздат, сетевая литература / Любовно-фантастические романы / Романы
Дети мои
Дети мои

"Дети мои" – новый роман Гузель Яхиной, самой яркой дебютантки в истории российской литературы новейшего времени, лауреата премий "Большая книга" и "Ясная Поляна" за бестселлер "Зулейха открывает глаза".Поволжье, 1920–1930-е годы. Якоб Бах – российский немец, учитель в колонии Гнаденталь. Он давно отвернулся от мира, растит единственную дочь Анче на уединенном хуторе и пишет волшебные сказки, которые чудесным и трагическим образом воплощаются в реальность."В первом романе, стремительно прославившемся и через год после дебюта жившем уже в тридцати переводах и на верху мировых литературных премий, Гузель Яхина швырнула нас в Сибирь и при этом показала татарщину в себе, и в России, и, можно сказать, во всех нас. А теперь она погружает читателя в холодную волжскую воду, в волглый мох и торф, в зыбь и слизь, в Этель−Булгу−Су, и ее «мысль народная», как Волга, глубока, и она прощупывает неметчину в себе, и в России, и, можно сказать, во всех нас. В сюжете вообще-то на первом плане любовь, смерть, и история, и политика, и война, и творчество…" Елена Костюкович

Гузель Шамилевна Яхина

Проза / Современная русская и зарубежная проза / Проза прочее