Шоколад

Има още три седмици до големия й фестивал. Само толкова. Три седмици, за да намеря начин да прекърша влиянието й върху хората. Проповядвах срещу нея в църквата без никакъв ефект, само станах за смях. Беше ми казано, че шоколадът не е морална тема. Дори семейство Клермон възприема упоритостта ми като не съвсем нормална, Каролин се подсмихва с фалшива загриженост и отбелязва, че изглеждам превъзбуден, Жорж се хили доволно. Самата Виан Роше сякаш нищо не забелязва. Вместо да се мъчи да се слее с останалите, тя парадира с другостта си, маха ми нагло с ръка от другия край на площада, като по този начин насърчава маймунджулъците на хора като Арманд, непрестанно е заобиколена от деца и подстрекава нарастващата им лудост. Тази жена изпъква дори в тълпата. Ако потокът се движи надолу, тя ще тръгне нагоре. Косата й, дрехите, вечно подгонени от вятъра, в неизменните ярки цветове, оранжеви и жълти, на точки или на цветя. В природата папагалът, попаднал сред врабчета, скоро бива отлъчен заради яркото си оперение. А тук я приемат с отворени обятия, дори с радост. Това, което другаде би накарало хората да повдигнат вежди, тук се толерира, защото Виан е една-единствена. Дори Клермон не остава сляп за чара й, а неодобрението на жена му не е ни най-малко въпрос на морал, а е изцяло плод на завист, което не прави чест на Каро. Виан Роше поне не е лицемер и не използва Божието слово, за да се издигне в очите на хората. Но не бива да се забравя, че отношенията с нея предполагат някаква близост и разбирателство, недопустими за човек в моето положение. Така че е опасно дори да си помисля за това. Аз нямам право да проявявам симпатии. Яростта и кишите чувства са еднакво пагубни. Трябва да бъда безпристрастен, за доброто на общността и на Църквата. Към тях аз трябва да проявявам безрезервна преданост.

26 Сряда, 12 март

Не сме разговаряли с Муска от дни. Жозефин, която засега ще остане в La Praline, вече ходи сама до фурната в края на улицата. И отскача през площада до отсрещната цветарница. Тъй като отказва да се върне в Cafe de la Republique, й заех някои от моите дрехи. Днес е със син пуловер и саронг69 на цветя. Изглежда свежа и красива. Промени се само за няколко дни. Вече я няма онази характерна вяла враждебност, от отбранителните й тикове не е останала и следа. Изглежда по-висока, стегната, изоставила е вечно приведената поза и многото катове дрехи, с които изглеждаше трътлеста и отпусната. Засега обслужва клиентите, докато аз работя в кухнята, но вече я научих как се темперират и смесват различните видове шоколад, а също и как се приготвят някои от по-обикновените видове пралини. Има бързи, сръчни ръце. Шеговито й напомням за гангстерската ловкост, която ме изуми при първата ни среща и тя се изчервява.

— Никога не бих откраднала от теб! — Възмущението й е вълнуващо, искрено. — Виан, нали не мислиш, че бих…

— Разбира се, че не.

— Нали знаеш…

— Да.

Преди двете с Арманд едва се поздравяваха, а сега са близки приятелки. Възрастната дама се отбива всеки ден, кога да си побъбрим, кога за кесия с любимите й кайсиеви трюфели. Често идва заедно с Гийом, който не пропуска да намине. Днес дойде и Люк и тримата се настаниха в ъгъла в компанията на кана шоколад и малко еклери. От време на време до мен достигаха смеховете и възгласите им.

Точно преди да затворя, на прага се появи Рижия. Изглеждаше плах и предпазлив. Виждах го за пръв път след пожара и останах поразена от промяната в него. Изглежда отслабнал, косата му пригладена назад, лицето му безизразно и мрачно. Едната му ръка е превързана с мърляв бинт. Отстрани лицето му е в болезнено червени струпеи, сякаш е изгорял лошо на слънцето.

Присъствието на Жозефин явно го стресна.

— Съжалявам. Мислех, че Виан… — Обърна се рязко, готов да си върви.

— Не, чакайте. Тя е в кухнята. — Откакто работи в магазина, е доста по-спокойна, но сега прозвуча неуверена, уплашена, вероятно от вида му.

Той се поколеба.

— Вие сте от кафенето — отрони най-после. — Вие сте…

— Жозефин Боне — прекъсна го тя. — Сега живея тук.

— Аха.

Заварих го да я гледа с характерния си умозрителен поглед в светлите очи. Не продължи темата и Жозефин се оттегли благодарна в кухнята.

— Радвам се да те видя — казах без заобикалки. — Исках да те помоля за една услуга.

— О?

В неговата уста дори едносрична дума може да звучи многозначително. Този път изразяваше недоверие, подозрение. Заприлича ми на неспокойна котка, която се готви за нападение.

— Искам да направя някои промени в къщата и се чудех дали… — Трудно ми е да намеря точните думи. Знам, че няма да приеме предложение, ако заподозре, че в него се крие идея за благотворителност.

— Няма нищо общо с нашата приятелка Арманд, нали? — каза го уж небрежно, но всъщност строго. Извърна глава към Арманд и компанията й. — Правим добрини тихомълком, а? — подвикна хапливо.

Когато се извърна обратно към мен, лицето му бе предпазливо и хладно.

— Не съм дошъл да търся работа. Исках да те питам дали не си забелязала някой да се навърта около лодката ми онази нощ.

Поклатих глава.

— Съжалявам. Не съм.