Шоколад

— Взех й л-лавандула, иглика, лалета и нарциси. Харесва ярките, ароматни цветя. Зрението й вече не е много добро, затова избрах и люляк, шибой и зановец, както и още няколко вида, които ще може да вижда. — Усмихна се свенливо. — Искам да ги посадя преди рождения й ден.

Попитах го кога е родена Арманд.

— На двайсет и осми март. Ще стане на осемдесет и една. Вече съм й из-змислил подарък.

— Наистина ли?

Той кимна.

— Мисля да й купя копринен комбинезон. — Сякаш искаше да се застрахова предварително. — Тя обича хубавото бельо.

Едва сдържах усмивката си, за да отвърна със сериозен тон, че идеята е чудесна.

— Ще трябва да отида до Ажен. Но м-майка не бива да разбере, че ще припадне. — Засмя се. — Може да й организираме празненство. Един вид да я приветстваме в новото й десетилетие.

— Защо да не я попитаме какво мисли по въпроса? — предложих.

* * *

Анук се прибра в четири капнала от умора и радостно превъзбудена, в кал до ушите. Докато й приготвя вода да се изкъпе, Жозефин направи чай с лимон. Свалихме мръсните арехи и Анук потъна в горещата вана, ухаеща на мед. После всички седнахме да закусим с pains au chocolat и brioche70 с конфитюр от малини и сладки кайсии от оранжерията на Нарсис. Жозефин ми се видя замислена, въртеше бавно в ръка един плод.

— Тоя човек не ми излиза от главата — изплю камъчето най-накрая. — Нали се сещаш, дето мина оттук сутринта.

— Рижия.

Тя кимна.

— Пожарът на лодката му… — подметна колебливо. — Според теб не е било случайно, нали?

— Той така предполага. Каза, че миришело на бензин.

— Как мислиш, какво ще направи… — думите с мъка се откъсваха от устните й, — ако разбере кой е.

Свих рамене.

— Нямам представа. Защо, да не би да имаш някакви подозрения?

— Не. Но ако някой знае… и не каже… — изстреля бързо, но фразата увисна незавършена във въздуха. — Дали той… искам да кажа… дали ще го…

Вдигнах глава към нея. Избягваше погледа ми, продължаваше да върти кайсията в ръката си. Изведнъж в мислите й ми се мярна струйка дим.

— Знаеш кой го е направил, нали?

— Не.

— Ако знаеш нещо, Жозефин…

— Нищо не знам — отвърна безстрастно. — Де да знаех.

— Добре. Никой не те обвинява. — Постарах се гласът ми да прозвучи нежно, предразполагащо.

— Казах ти, че нищо не знам! — повтори високо. — Наистина. Освен това той си тръгва, нали сам го каза. Не е тукашен и изобщо не биваше… — Прегриза изречението, внезапно стиснала зъби.

— Аз пък го видях тая сутрин — обади се Анук с пълна уста. — Ходих му на гости.

Погледнах я с любопитство.

— Той говори ли с теб?

Кимна енергично.

— Естествено. Каза, че другия път ще ми направи лодка, съвсем истинска, дето няма да потъва. Ако нали, ония коп’лета не я подпалят. — Имитира акцента му доста успешно. В устата й се перчат озъбените призраци на неговите думи. Извърнах глава, за да скрия усмивката си.

— Къщата му е суперска — продължи Анук. — Пали си огън насред пода. Покани ме да му ходя на гости, когато си поискам. Упс! — Вдигна виновно ръка пред устата си. — Обаче ако не ти кажа. — Театрална въздишка. — Ама аз ти казах, маман, нали?

Прегърнах я и се засмях.

— Вярно, каза ми.

Жозефин изглеждаше ужасена.

— Според мен не бива да ходиш там — обърна се тя притеснено към нея. — Та ти не го познаваш добре. Може да е опасен.

— Мисля, че всичко е наред — намигнах на Анук. — Поне докато ми казва.

Тя ми смигна в отговор.