Читаем Шоколад полностью

— Познавах я съвсем бегло — измънка с безразличие. — Леля на майката на жена ми. Живее в Le Mortoir72 от двайсет години. Не беше с всичкия си.

Le Mortoir. Видях как Жозефин се сепва при изричането на това име. Зад цялата си мимозеста сладост този дом си остава именно това — място, където умираш. Нарсис просто се придържа към ритуала. Жената отдавна е била мъртва.

Налях му шоколад, черен и тръпчив.

— Парче торта?

Поколеба се за момент.

— По-добре не, нали съм в траур — не беше убедителен. — Каква е?

— Bavaroise73, c карамелена глазура.

— Може едно малко парченце.

Жозефин гледаше през прозореца към опустелия площад.

— Пак се мотае наоколо. Онзи от Les Marauds. Стои пред цьрквата.

Хвърлих поглед през вратата. Рижия сновеше край страничния вход на „Сен Жером“. Изглеждаше възбуден, пристъпваше нервно от крак на крак, обвил с ръце тялото си, сякаш му е студено.

Нещо не беше наред. Осъзнах го с внезапна, стряскаща категоричност. Имаше нещо тотално не наред. Както го гледах, се извърна рязко към La Praline. Претича през площада и се закова на прага, свел глава, вцепенен от отчаяние и чувство за вина.

— Арманд… Мисля, че я убих.

В първия момент не разбрахме какво казва. Разпери безпомощно ръце, сякаш да прогони лошите мисли.

— Тъкмо се канех да извикам свещеника. Тя няма телефон и си помислих, че може би той… — Млъкна. От уплахата акцентът му бе станал още по-ужасен, думите звучаха странно и неразбираемо, някакъв особен език от гърлени и виещи звуци, които биха могли да бъдат на арабски, испански или verlant74, или някаква неразгадаема смесица между трите.

— Тя… каза ми да отида до хладилника… вътре имаше лекарство… — Отново млъкна, започваше да губи самообладание. — Не съм я докосвал. С пръст не съм я пипнал. Никога не бих… — Изплюваше думите с усилие, като счупен зъб. — Ще кажат, че съм я нападнал. Че съм искал да я обера. Не е вярно. Дадох й бренди и тя се…

Млъкна. Полагаше неистови усилия да се овладее.

— Всичко е наред — опитах се да го успокоя. — Ще ми разкажеш по пътя. Жозефин ще остане в магазина. Нарсис, бягай да се обадиш на доктора от цветарницата.

Рижия се стегна.

— Няма да се върна там. Направих каквото можах. Не искам…

Сграбчих го за ръката и го задърпах след себе си.

— Нямаме време за глупости. Трябваш ми.

— Ще кажат, че аз съм виновен. Полицията…

— Арманд има нужда от теб. Хайде, тръгвай!

По пътя към Les Marauds чух останалата част от несвързаната му история. Засрамен от избухването си предишния ден в La Praline, като видял, че вратата на Арманд е отворена, решил да й се обади и я намерил почти в безсъзнание на стола й. Успял да я вдигне достатъчно, за да може да промълви няколко думи. Лекарство… хладилника… Върху хладилника видял бутилка бренди. Напълнил една чаша и изсипал колкото можал между устните й.

— Тя… се отпусна. Не можах да я свестя. — Започна да се поокопитва той. — После си спомних, че е диабетичка. Вероятно съм я убил, опитвайки се да й помогна.

— Не си я убил. — Бях останала без дъх от тичането, усетих остра болка отляво. — Ще се оправи. Дойде навреме за помощ.

— Ами ако умре? Кой ще ми повярва? — изрече с пресипнал глас.

— Пази си дъха. Докторът скоро ще дойде.


Вратата на Арманд все още зее отворена, край нея се е свила на кълбо една котка. Вътре е тихо. От един разхлабен улук пръска вода. Рижия хвърля бърз, професионален поглед: ще трябва да го оправя. Спира на прага, сякаш чака покана.

Арманд лежи на пода пред камината, лицето й е с матовия цвят на гъба, устните й синеят. Добре поне, че я е оставил легнала, едната й ръка е под главата, вратът й е опънат така, че да може спокойно да минава въздух. Не помръдва, но лекото потръпване на спарен въздух между устните й ми подсказва, че диша. Край нея е захвърлен гобленът й, има и разлята чаша кафе, образувало локвичка на пода. Цялата сцена е странно плоска, като кадър от ням филм. Усещам кожата й студена като на риба, тъмните й ириси се виждат ясно под изтънелите като влажен креп клепачи. Черната й пола се е вдигнала малко над коленете, отдолу се виждат алени вьлни. Изведнъж ми домъчнява за старите й артритни нозе в черни чорапи и ярка копринена фуста под бозавия пеньоар.

— Е? — Тревогата прави гласа му груб.

— Мисля, че ще се оправи.

Очите му гаснат невярващо, поглежда ме подозрително.

— Сигурно има инсулин в хладилника. Явно това е искала да ти каже. Донеси го бързо.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Зулейха открывает глаза
Зулейха открывает глаза

Гузель Яхина родилась и выросла в Казани, окончила факультет иностранных языков, учится на сценарном факультете Московской школы кино. Публиковалась в журналах «Нева», «Сибирские огни», «Октябрь».Роман «Зулейха открывает глаза» начинается зимой 1930 года в глухой татарской деревне. Крестьянку Зулейху вместе с сотнями других переселенцев отправляют в вагоне-теплушке по извечному каторжному маршруту в Сибирь.Дремучие крестьяне и ленинградские интеллигенты, деклассированный элемент и уголовники, мусульмане и христиане, язычники и атеисты, русские, татары, немцы, чуваши – все встретятся на берегах Ангары, ежедневно отстаивая у тайги и безжалостного государства свое право на жизнь.Всем раскулаченным и переселенным посвящается.

Гузель Шамилевна Яхина

Современная русская и зарубежная проза
Уроки счастья
Уроки счастья

В тридцать семь от жизни не ждешь никаких сюрпризов, привыкаешь относиться ко всему с долей здорового цинизма и обзаводишься кучей холостяцких привычек. Работа в школе не предполагает широкого круга знакомств, а подружки все давно вышли замуж, и на первом месте у них муж и дети. Вот и я уже смирилась с тем, что на личной жизни можно поставить крест, ведь мужчинам интереснее молодые и стройные, а не умные и осторожные женщины. Но его величество случай плевать хотел на мои убеждения и все повернул по-своему, и внезапно в моей размеренной и устоявшейся жизни появились два программиста, имеющие свои взгляды на то, как надо ухаживать за женщиной. И что на первом месте у них будет совсем не работа и собственный эгоизм.

Кира Стрельникова , Некто Лукас

Современная русская и зарубежная проза / Самиздат, сетевая литература / Любовно-фантастические романы / Романы
Дети мои
Дети мои

"Дети мои" – новый роман Гузель Яхиной, самой яркой дебютантки в истории российской литературы новейшего времени, лауреата премий "Большая книга" и "Ясная Поляна" за бестселлер "Зулейха открывает глаза".Поволжье, 1920–1930-е годы. Якоб Бах – российский немец, учитель в колонии Гнаденталь. Он давно отвернулся от мира, растит единственную дочь Анче на уединенном хуторе и пишет волшебные сказки, которые чудесным и трагическим образом воплощаются в реальность."В первом романе, стремительно прославившемся и через год после дебюта жившем уже в тридцати переводах и на верху мировых литературных премий, Гузель Яхина швырнула нас в Сибирь и при этом показала татарщину в себе, и в России, и, можно сказать, во всех нас. А теперь она погружает читателя в холодную волжскую воду, в волглый мох и торф, в зыбь и слизь, в Этель−Булгу−Су, и ее «мысль народная», как Волга, глубока, и она прощупывает неметчину в себе, и в России, и, можно сказать, во всех нас. В сюжете вообще-то на первом плане любовь, смерть, и история, и политика, и война, и творчество…" Елена Костюкович

Гузель Шамилевна Яхина

Проза / Современная русская и зарубежная проза / Проза прочее