Шоколад

Не знаех какво да му кажа. Всъщност в известен смисъл не мисля, че имаше нужда да му казвам каквото и да било. Просто искаше да говори. Пренебрегнах обичайните клишета и си замълчах. Гийом си дояде флорентинчето и ми се усмихна съкрушено.

— Ужасно е, но имам такъв апетит. Сякаш не съм слагал нищо в уста цял месец. Току-що погребах кучето си, а ям… — объркването му го сграбчи за гърлото. — Вижда ми се някак ужасно сбъркано. Все едно да ядеш месо на Разпети петък.

Арманд се изкикоти и отпусна ръка на рамото му. Край него изглеждаше уравновесена и сведуща.

— Ела с мен — покани го, по-скоро му заповяда. — Имам хляб и rillettes57, също и чудесен Camembert, почти узрял. А, да, Виан — властно махна с ръка към мен, — ще взема кутия от тия шоколадови вкуснотии, как им викахте? Флорентинчета ли бяха? Искам хубава голяма кутия.

Поне това можех да осигуря. Вероятно малка утеха за човек, загубил най-добрия си приятел. Тайничко прокарах върха на пръста си по капака на кутията в мъничък знак за късмет и закрила.

Гийом понечи да се възпротиви, но Арманд го скастри.

— Глупости! — не търпеше откази, енергията й помете мъничкия съсипан човечец, нямаше сили да се противи. — Какво ще правиш? Ще се затвориш в къщи и ще хленчиш? — тръсна категорично глава. — Няма да стане. Доста време мина, откакто за последен път съм забавлявала приятел джентълмен. Ще ми достави удоволствие. Освен това — прибави замислено — ми се ще да поговорим за едно нещо.

Арманд винаги постига каквото иска. Това е житейската й максима. Докато увивам кутията с флорентинчета и я завързвам с дълга сребриста панделка, ги наблюдавам. Гийом вече е омекнал пред топлотата й, объркан, но благодарен.

— Мадам Воазен…

— Арманд. Мадам ме кара да се чувствам стара. Затова Арманд — каза безапелационно.

Малка победа.

— А можеш да оставиш и това — внимателно развързва кучешката каишка от китката му. Вярно, съчувствието й е малко грубовато, но пък в него липсва покровителственост. — Няма смисъл да носиш излишни тежести. Това с нищо няма да промени нещата.

Гледам я как извежда Гийом от магазина. Спира насред път и ми смига. Изведнъж ме облива вълна на привързаност и към двамата. После потъват в нощта.

Няколко часа по-късно с Анук вече сме по леглата и наблюдаваме плавното движение на небето през капандурата. От идването на Гийом насам тя е изключително сериозна, няма и следа от обичайната й жизненост. Остави вратата между стаите ни отворена и очаквам неизбежния й въпрос с чувство на ужас. Самата аз съм си го задавала много пъти нощем, след като майка умря, но от това не съм се почувствала по-мъдра. Въпросът обаче не идва и не идва. Вместо това много след като вече съм сигурна, че е заспала, тя се мушва при мен в леглото и притиска студената си ръчичка в моята.

— Маман? — знае, че съм будна. — Ти няма да умреш, нали?

Тихичко се засмивам в тъмното.

— Никой не може да ти обещае такова нещо — промълвявам нежно.

— Но поне няма да е скоро — не се отказва. — Не преди да минат много и много години.

— Надявам се.

— Ох — предъвква мисълта си за момент, след това се намества по-удобно в извивката на тялото ми. — Ние живеем по-дълго от кучетата, нали?

Съгласявам се. Отново тишина.

— Къде мислиш, че е Чарли сега, маман?

Има толкова успокоителни лъжи, които бих могла да й кажа. Но не бива.

— Не знам, Нану. Ще ми се да мисля… че започваме наново. В ново тяло, което не е изхабено и болно. Или като птичка, като дърво. Но никой не знае със сигурност.

— О! — гласецът й е изпълнен със съмнение. — Дори кучетата ли?

— Не виждам защо не.

Прекрасна фантазия. Понякога се улавям заплетена в нея, като дете в собствените си идеи; улавям се как гледам живото лице на майка ми в лицето на малкото ми пътешествениче.

— Тогава да намерим кучето на Гийом. Може още утре. Не мислиш ли, че така ще се почувства по-добре? — казва го с бодър глас.

Опитвам се да й обясня, че нещата не са толкова прости, но тя е категорична.

— Можем да обиколим всичките ферми и да разберем кои кучки са родили малки. Мислиш ли, че ще познаем Чарли?

Въздъхвам. Би трябвало вече да съм свикнала с мъчителните й въпроси. Увереността й толкова ми напомня за майка, че едва сдържам сълзите си.

— Не знам.

— Чехълчо ще го познае — упорито.

— Заспивай, Анук. Утре си на училище.

— Сигурна съм. Знам, че ще го познае. Чехълчо вижда всичко.

— Шшт.