Шоколад

Чувам как дишането й най-сетне се успокоява. Спящото й лице е обърнато към прозореца, светлината на звездите озарява миглите й. Де да можех да съм сигурна, заради нея. Но нищо не е сигурно. Магията, в която майка ми вярваше с цялата си душа, не я спаси; нито едно от нещата, които сме правили впоследствие, не би могло да се обясни с обикновено съвпадение. Няма лесни неща, повтарям сама на себе си; картите, свещите, тамянът, баенията, всички те са едва ли не само детски номера за прогонване на мрака. И все пак ме боли, като си помисля, че Анук изпитва разочарование. В съня си тя е спокойна, доверчива. Представям си ни как тръгваме на сутринта на тази безумна експедиция, как оглеждаме кученцата. Сърцето ми се опитва да се опълчи. Не биваше да й казвам нещо, което не мога да докажа…

Внимателно, за да не я събудя, се измъквам от леглото. Дюшемето под голите ми стъпала е гладко и студено. Отварям вратата, тя леко проскърцва, но макар Анук да промърморва нещо в съня си, не се събужда. Нося отговорности, повтарям си. Без да го искам, бях дала обещание.

Нещата на майка ми си стоят в кутията й, просмукани с аромат на санталово дърво и лавандула. Нейните карти, билки, книги, масла, ароматизираното мастило, което използваше за гадаене, руни, заклинания, кристали, разноцветни свещи. Ако не бяха свещите, нямаше да се сещам много често за кутията. Поела е прекалено силната миризма на изгубена надежда. Но заради Анук… Анук, която толкова прилича на нея… предполагам, че трябва да опитам. Чувствам се някак нелепо. Би трябвало да спя, да събирам сили за напрегнатия утрешен ден. Но лицето на Гийом не ми дава мира. Думите на Анук правят съня невъзможен. Над цялата тази работа витае опасност, повтарям си отчаяно. Като прибягвам до тези почти забравени умения, аз подчертавам допълнително другостта си и само допълнително затруднявам оставането ни.

Навикът на ритуала, непрактикуван толкова време, се връща с неочаквана лекота. Докато описвам кръга — вода в чаша, чиния сол и запалена свещ на пода — ми става по-уютно, завръщам се в дните, когато нещата имаха прости обяснения. Сядам с кръстосани крака на земята, затварям очи и оставям дишането ми да се успокои.

Ритуалите и заклинанията доставяха на майка ми огромно удоволствие. Аз не си падах чак толкова. Забранени са, казваше ми тя през смях. Сега се усещам много близо до нея, затворила очи, с нейния аромат в праха по пръстите си. Може би затова тази нощ ми е толкова лесно. Хората, които нямат представа от истинската магия, си я въобразяват като нещо пищно и бляскаво. Предполагам затова майка ми, която обичаше театралността, й придаваше такъв драматизъм. Въпреки това по своята същност магията е нещо крайно прозаично, съсредоточаване на мисълта върху желаната цел. Никакви чудеса, никакви видения и призраци. Вътрешното ми око вижда съвсем ясно кучето на Гийом, потопено в сиянието на сърдечното посрещане, но в кръга не изплува никакво куче. Може би утре, или на следващия ден, на пръв поглед съвпадение, като оранжевия фотьойл или червените столове на бара, които видяхме в мислите си първия ден. А може и нищо да не излезе.

Поглеждам часовника, който съм оставила на пода, и разбирам, че е почти три и половина. Явно съм останала така по-дълго, отколкото ми се е сторило, понеже свещта вече гори с нисък пламък, а краката ми са вкочанени от студ. Въпреки това неспокойствието ми се е стопило, чувствам се странно отпочинала, доволна, без да разбирам защо.

Пъхам се обратно в леглото, Анук го е окупирала почти цялото, разперила е ръчички върху възглавниците. Сгушвам се до нея на топло. Упоритото ми малко пътешествениче ще остане доволно. Потъвам в спокоен сън, за момент ми се счува гласът на майка ми, много близък, шепнещ.

22 Петък, 7 март

Циганите си тръгват. Рано сутринта минах покрай „Les Marauds“ и видях как си стягат багажа, прибират рибарските такъми и скатават вечните простори. Една част заминаха още снощи, по тъмно, надули свирки и рогове като заключителна проява на отявлено непокорство. Повечето обаче суеверно изчакаха първите слънчеви лъчи. Беше малко след седем. На фона на бледата сиво-зеленикава зора бяха като бежанци с белите си като платна лица и бавните, отпуснати движения, с които събираха в бохчи останките от плаващия цирк. Цялата околност, до вчера накипрена в пъстри одежди, днес е мрачна и сива, лишена от магическия си блясък. В мъглата се стеле миризма на изгоряло, примесена с дъх на машинно масло. Плющене на платнище, пресипналият глас на подранили мотори. Почти никой не си прави труда да ме погледне, вършат си работата, стиснали здраво устни и присвили очи. Не говорят. Сред тях не забелязвам Рижия. Сигурно е заминал с първата група. Има към трийсетина ладии с килнати под тежестта на товарите носове. Зезет се суети около жалките останки на лодка и прехвърля някакви овъглени парчета вещи в своя багаж. Върху обгорен матрак с кутия списания отгоре се крепи кафез с пилци. Хвърля ми пропит с омраза поглед, но не отронва дума.