Шоколад

Запромъквах се тихо към къщи, като се придържах към сенките. В тълпата от зяпачи, ревящи деца, гневни възрастни и притихнали скитници, стиснали ръцете си пред лумналата река, подобно на омагьосани деца от страховита приказка, един човек лесно може да остане незабелязан. Един, че и двама.

Видях го, щом изкачих хълма. Облян в пот, широко ухилен, зачервил лице от усилието, със замъглени очила. Ръкавите на карираната му риза бяха навити над лактите и в зловещото сияние на огъня кожата му изглеждаше твърда и червена като полиран кедър. Не остана изненадан, че ме вижда, само се усмихна. Глуповата, лукава усмивка, като на дете, което снизходителният баща е хванал да прави поредната беля. Направи ми впечатление, че целият вони на бензин.

— Добър вечер, mon pere.

Направих се, че не го забелязвам, сякаш ако бях го поздравил, щях да бъда задължен да призная една отговорност, от която мълчанието би ме спасило. Станал неволен съучастник, сведох глава и продължих пътя си. С гърба си усетих как Муска ме гледа, лицето му блести от потта и отблясъците, но когато най-сетне извърнах глава, го нямаше.

Прокапал парафин. Цигара, хвърлена във водата и попаднала в наръч дърва. Някой от фенерите им, ярката хартия пламва и по палубата се посипват въгленчета. Може да е всичко.

Всичко.

23 Събота, 8 март

Тази сутрин пак се отбих при Арманд. Седеше на любимия си стол в схлупената дневна с една от котките си в скута. От пожара насам изглежда болнава и сърдита, кръглото й като ябълка лице бавно се свива в себе си, устата и очите се вгъват в бръчки. Беше по домашен халат над смъкнати черни чорапи, сребристата й коса не бе сплетена на обичайната плитка и висеше чорлава.

— Заминаха си, както си забелязала — изрече монотонно и безразлично. — Не остана нито една лодка.

— Знам.

Докато слизах към „Les Marauds“, установих, че отсъствието им е удар, все едно да се изправиш пред грозния кръг пожълтяла трева, обозначаващ мястото, където доскоро се е издигал циркът. Останала е само неподвижната коруба на лодката на Рижия, безжизненият й труп се чернее под тинестата водна повърхност.

— Бланш и Зезет се преместиха малко по-надолу по реката. Казаха, че ще се появят по някое време днес, за да видят какво става.

Най-сетне се зае с плитката си. Пръстите й се движеха сковано и непохватно като клечки.

— Ами Рижия? Как е той?

— Ядосан.

Не бих и помислила друго. Ясно му е, че пожарът не е нещастен случай, но знае още и че няма доказателства, а и да имаше, все тая. Бланш и Зезет му предложиха подслон в мъничката си лодка, но той отказа. Не бил довършил покрива на Арманд — измърмори вяло. Възнамерявал най-напред да се погрижи за това. Самата аз не съм го виждала от нощта на пожара. Веднъж го мярнах на брега да гори боклуците, оставени след събирането на лагера. Стори ми се мрачен и недружелюбен, със зачервени от дима очи, изобщо не отвърна на поздрава ми. Пожарът подпали част от косата му и сега е офъкал каквото е останало от нея, та главата му прилича на току-що запалена клечка кибрит.

— Какво смята да прави?

Арманд сви рамене.

— Не знам точно. Засега се е подслонил в една от изоставените къщи край пътя. Снощи му оставих малко храна на стълбите, сутринта я нямаше. Предложих му пари, ама не дава и дума да се изрече — подръпна нервно готовата си плитка. — Зелена тиква. Че за какво са ми на мене пари… на тая възраст? По-добре да ги дам на него, отколкото да влязат в семейство Клермон. Доколкото ги познавам, к’вото и да им дам, ще потъне в кутията за помощи на Рейно.

Изсумтя с раздразнение.

— Истински магарета, ето това са. Бог да ни пази от червенокоси. Изобщо не им увира главата — тръсна сърдито глава. — Вчера като се разфуча, и от тогава не съм го виждала.

Не можах да потисна усмивката си.

— Двамата сте си лика-прилика. Кой от кой по инат.

Арманд ме погледна възмутено.

— Кой, аз? Нима ме сравняваш с тоя… необуздан морков…

Реших, че е време да спрем и се засмях.

— Ще отида да го потърся.

Не го намерих, макар да обикалях повече от час по брега. Не ми помогнаха дори изпитаните хватки на майка. Все пак открих къде спи. В една къща недалеч от Арманд, може би най-приличната сред руините наоколо. Стените хлъзгаха от влага, но горният етаж ми се видя в задоволително състояние, дори някои от прозорците си бяха със стъклата. Забелязах, че вратата е била отворена с натиск и че наскоро в камината е пален огън. Имаше и още няколко следи от присъствие — спасеният от огъня опушен брезент, наръч дърва, останки от мебели, които явно не са му се сторили достатъчно ценни, за да не може да ги остави в къщата. Извиках го по име, но не получих отговор.

Към осем и половина реших, че е време да отварям и зарязах търсенето. Когато реши, ще се появи. Гийом чакаше пред вратата, макар че бе отключено.

— Трябваше да ме почакаш вътре — казах вместо поздрав.

— О, не — лицето му бе мрачно-комично. — Не бих си позволил подобни волности.

— Живей на ръба — посъветвах го през смях. — Заповядай да опиташ новата ми партида religieuses60.