Шоколад

Още не се е съвзел след смъртта на Чарли, изглежда по-сбръчкан от всякога, мъката е покосила и съсухрила иначе младеещото му старческо лице. Но е запазил чувството си за хумор и макар понякога шегите му да са някак тъжни, това го спасява от самосъжалението. Тази сутрин бе изцяло под впечатлението на снощните събития.

— Отец Рейно не каза нито дума на литургията — наля си шоколад от сребърната кана. — Нито вчера, нито днес. Ни думичка.

Като се има предвид интересът на Рейно към пътуващата общност, това мълчание наистина бе необичайно.

— Да не би да знае нещо, което не може да каже — предположи Гийом. — Нали разбирате, тайната на изповедта.

Каза ми, че видял Рижия да говори с Нарсис пред оранжериите. Може пък да се хване на работа. Дано.

— Нарсис често има нужда от работници на парче. Нали е вдовец, при това бездетен. Няма си помощници, освен един племенник в Марсилия. Така че му е все тая кой ще наеме за усилния сезон през лятото. Стига човекът да е сериозен, му е все тая дали ходи на църква — лицето му грейна в оная особена усмивка, съпътстваща всяка по-дръзка за схващанията му фраза. — Понякога се питам дали Нарсис не е по-добър християнин, в най-чистия смисъл на думата, от мен или Жорж Клермон например… пък дори от отец Рейно — отпива от шоколада си. — Искам да кажа, той поне помага. Дава работа на хора в нужда. Няма нищо против циганите да си опънат палатките на негова земя. Всеки знае, че спи с икономката си от години, че не стъпва в църква, освен по работа. Обаче помага.

Махнах похлупака на купата с religieuses и го почерпих.

— Според мен няма добри или лоши християни. Има само добри или лоши хора.

Кимна и си взе с два пръста мъничка кръгла сладка.

— Сигурно.

Продължително мълчание. Сипах си чаша шоколад, подправен с ликьор noisette61 и настъргани лешници. Ароматът му е топъл и опияняващ, ухае на прясно нарязани дърва, оставени на слънце в гаснещата есен. Гийом си изяде сладката със сдържано задоволство, като накрая обра трохите с навлажнен пръст.

— И какво излиза, че всичко, в което съм вярвал през живота си, като се започне от греха и изкуплението, та до тленността на тялото… Искате да ми кажете, че всичките тези неща не струват пукната пара, така ли?

Усмихнах се на сериозността в тона му.

— Искам да ти кажа, че явно си разговарял с Арманд. Освен това мога да допълня, че всеки от двама ви има право да вярва в каквото иска. Щом ви харесва.

— О! — наблюдаваше ме дистанцирано и изумено, сякаш очакваше всеки миг да ми поникнат бивни. — А мога ли да попитам, ако не е много нахално, вие в какво вярвате?

Пътешествия с летящи килимчета, руни, Али Баба и виденията на Светата Майка, астрални пътувания и бъдещето в утайка от вино…

Флорида? Дисниленд? „Евърглейдс“? Какво ще кажеш, cherie? Как ти се струва, а?

Буда. Пътуването на Фродо в Мордор. Преосъществяването на религиозното тайнство. Дороти и Тото. Мартенският заек. Извънземни. Нещото в килера. Възкресението и Животът, разкрити от една карта… В един или друг момент от живота си съм вярвала във всяко от тези неща. Или поне съм се преструвала. Или съм се преструвала, че не им вярвам.

Както искаш, майко. Щом това ще те зарадва.

А сега? В какво вярвам сега?

— Вярвам, че единственото важно нещо на света е да си щастлив.

Щастие. Просто като чаша шоколад или сложно като сърцето. Тръпчиво. Сладко. Живо.

Следобед дойде Жозефин. Анук се върна от училище, но почти веднага изхвърча към „Les Marauds“, увита плътно в червения си шушляк и след категорични инструкции да се прибере моментално, ако завали. Въздухът ухае на прясно отсечено дърво, ароматът се снишава над улиците и игриво погалва кьошетата. Жозефин се появи в закопчано до горе палто, с червена барета и нов червен шал, подгонен от вятъра. Влезе с решителна крачка и за миг видях в нея удивително красива жена с румени бузи и насълзени от студа очи. Илюзията бързо отлетя и тя отново стана себе си, с безмилостно впити в джобовете юмруци и сведена глава, сякаш готова да се нахвърли срещу незнаен нападател. Свали си баретата и от долу изпадна топка рошава коса, челото й лумна в ален белег. Изглеждаше едновременно еуфорична и ужасена.

— Направих го — обяви дръзко, — направих го, Виан.

За една непоносима секунда бях сигурна, че ще последва самопризнание за убийството на съпруга й. Изглеждаше точно така, в погледа й блестеше нещо диво и отчаяно, лицето й бе разкривено, сякаш бе вкусила възкисел плод. Страхът струеше от нея на горещи и студени тласъци.

— Напуснах Пол. Най-сетне се реших.

Очите й режеха като нож. За пръв път, откакто я познавах, бе такава, каквато вероятно е била преди тези десет години съвместен живот с Пол, през които той я беше превърнал в днешното плахо и невзрачно създание. Бе почти обезумяла от страх, но под лудостта долових една решителност и уравновесеност, от която тръпки ме побиха.

— Той знае ли? — попитах, докато поемах палтото й. Джобовете бяха тежки, но ми се стори, че този път не са натъпкани с бижута.

Жозефин поклати глава.