Шоколад

— Мисли, че съм на пазар — каза, останала без дъх. — Свършихме полуготовите пици. Изпрати ме да заредя — усмихна се почти по детински закачливо. — Взех част от оборота. Държи го в метална кутия под бара. Деветстотин франка — под палтото беше с червен пуловер и черна плисирана пола. За пръв път я виждах да носи нещо различно от дънки. Погледна часовника си.

— Едно еспресо, моля, и голям пакет бадеми — сложи парите на масата. — Имам достатъчно време до тръгването на автобуса.

— Автобус ли? — изявлението й ме стресна. — Какъв автобус?

— Първо за Ажен — изгледа ме дръпнато, готова да реагира. — После не знам. Може би Марсилия. Колкото се може по-надалеч от него — в погледа й прочетох подозрение и изненада. — Не ми казвай, че не бива да го правя, Виан. Нали ти беше тази, която ме насърчи. Сама не бих и помислила за такова нещо, но ти ми подхвърли идеята.

— Знам, но…

Думите й прозвучаха като обвинение.

— Ти ми каза, че съм свободна.

Така си беше. Свободна да избяга, свободна да си тръгне, само защото така й е казала някаква непозната, политнала като развързан балон на вятъра. Страхът изведнъж впи ледени пръсти в сърцето ми. Нима това е цената на моето оставане? Да изпратя Жозефин на ветровете вместо мен? И какъв избор й бях дала?

— Ти имаше дом, Жозефин.

Думите с мъка се отрониха от устата ми, в очертанията на нейното лице се настани лицето на майка ми. Да зареже сигурността си, за да натрупа опит, да хвърли поглед към океана… а после? Вятърът винаги ни връща на едно и също място. Нюйоркско такси. Мрачна уличка. Кучешки студ.

— Не можеш просто така да зарежеш всичко. Повярвай ми.

— И в Ланскене не мога да остана повече — прекъсна ме тя и разбрах, че всеки момент ще избухне в плач. — Не и с него. Вече не.

— Някога и ние с Анук живеехме така. В движение. В непрестанно бягство от нещо.

Тя си има своя Черен призрак. Виждам отражението му в очите й. Той говори със смазващия глас на нетърпящ отговори авторитет, придържа се към привидно непоклатима логика и така те държи в подчинение, вледенява движенията ти, всява страх в душата ти. И ти се приисква да се освободиш от този страх, да избягаш, гонен от надежда и отчаяние, да тичаш… и най-накрая да установиш, че през цялото време си го носил в себе си като недъгаво дете. Майка постепенно се научи да го разпознава. Виждаше го зад всеки ъгъл, по ръба на всяка чаша. Усмихнатото му лице грееше от билбордове, надничаше иззад волана на бърза кола. Приближаваше се с всеки удар на сърцето.

— Започнеш ли веднъж да бягаш, няма спиране — не успях да сдържа яростта си. — Остани при мен. Ще се борим заедно.

Жозефин ме погледна.

— С теб ли? — Учудването й прозвуча почти комично.

— Защо не? Мога да ти предложа стая, походно легло…

Вече клатеше глава и едва се въздържах да не се нахвърля отгоре й, да я принудя да остане. Знаех, че мога да го направя.

— Поне за известно време, докато се устроиш по-добре, докато си намериш работа…

Смехът й бе почти истеричен.

— Работа ли? Че какво мога да върша аз? Освен да чистя… да готвя… да изхвърлям пепелници… да наливам бири, да обръщам градината… и да чукам съпруга си всеки пе-петък вечер — започваше да губи контрол, заби юмруци в корема си.

Понечих да я хвана за ръката.

— Говоря сериозно, Жозефин. Ще си намериш нещо. Не е нужно да…

— Само да можеше да го видиш в определени моменти — пристъпът не бе отминал съвсем, думите й прелитаха като злъчни куршуми, самоомразата в гласа й трептеше с металически звън. — Гадната свиня. Тлъстият космат шопар — в следващия миг вече ревеше, звукът не бе много по-различен от пронизителния й смях. Затворила очи, притискаше с длани бузите си, сякаш уплашена да не се взриви внезапно. Изчаках. — А когато свърши, се обръща на другата страна и захърква. На сутринта се мъча — лицето й е разкривено, устата й с усилие оформя думите, — какво ли не правя… да прогоня… миризмата му от чаршафите и си мисля: какво стана с мен? Какво стана с Жозефин Боне, отличничката на училището, която мечтаеше да стане танцьорка… — извърна се рязко към мен, в гласа й бушуваха силни чувства, но се овладя. — Звучи глупаво, но преди си мислех, че сигурно има някаква грешка, че един ден ще дойде някой и ще ми каже, че това всъщност не се случва наистина, че е сънят на друга жена и че нищо от него не би могло да се случи на мен…

Хванах я за ръката. Беше студена и трепереше. Един от ноктите й бе счупен чак до живеца и в шепата й бе покапала кръв.

— Смешното е, че се опитвам да си спомня какво ли е било усещането да го обичам. Няма такъв спомен. Празно. Абсолютно нищо. Не съм забравила другите неща. Пазя абсолютно ясен спомен за първия път, когато ме удари. Човек би казал, че дори с Пол-Мари има какво да си спомням. Че има нещо, което оправдава цялата работа. Всичкото изгубено време.

Спря рязко и си погледна часовника.

— Много говорих — рече стреснато. — Ако искам да хвана автобуса, няма да имам време за шоколада.

Погледнах я.

— Избери шоколада вместо автобуса. Заведението черпи. Щеше да ти дойде по-добре чаша шампанско.