Шоколад

— Много добре го познавам. Каквото и да си мислиш, не е единствен. Едно от предимствата на пътуването е, че в един момент си даваш сметка, че където и да отидеш, повечето хора не са много по-различни.

— Просто мразя сцени — пророни тихо Жозефин, докато аз светвах една от лампите в магазина. — Мразя крещенето.

— Скоро всичко ще свърши — успокоих я, щом думкането по вратата се възобнови. — Анук, би ли ни направила малко шоколад.

Вратата има предпазна верига. Монтирах я веднага след идването ни, понеже съм свикнала с мерките за сигурност в града, макар тук да не бях усещала необходимост от нея до момента. На слабата светлина, идеща от магазина, виждам, че лицето на Муска е разкривено от ярост.

— Тук ли е жена ми? — заваля и вони ужасно.

— Да — няма смисъл да го увъртам. Най-добре веднага да хвърлим картите на масата и да му дадем да разбере къде му е мястото. — Опасявам се, че тя ви напусна, мосю Муска. Предложих й покрив, докато нещата се наредят. Така беше най-добре — опитвам се да говоря с неутрален, учтив глас. Познавам ги тези като него. Срещали сме хиляди от тях двете с майка. Зяпва насреща ми слисано. Веднага след което малкото разум в него надделява, той присвива очи, разперва ръце, за да покаже колко е безобиден, объркан, готов някой да го забавлява. За момент дори съзирам в него известен чар, после пристъпва към прага. Усещам лошия му дъх, в който се смесват бира, дим и гняв.

— Мадам Роше — гласът му е мек, почти умолителен. — Искам да кажеш на моята дебела крава да си обира крушите оттук на минутата, за да не се налага да я измъквам лично. А ако ти решиш да застанеш на пътя ми, кучко долна… — блъсва вратата. — Свали веригата — усмихнат е, подмамващ, яростта подпалва тялото му с някаква особена миризма, като че ли от химическа реакция. — Казах, свали проклетата верига, преди да съм я изритал! — гласът му е станал по женски писклив. Звуците отекват като квичене на разярена свиня.

Много бавно му излагам ситуацията. В отговор получавам ругатни и крясъци. Рита вратата няколко пъти, пантите поддават.

— Ако влезете с взлом в къщата ми, мосю Муска — предупреждавам го с равен глас, — ще ви смятам за опасен нападател. В едно чекмедже в кухнята си държа спрей, който носех винаги със себе си, докато живеех в Париж. Веднъж-дваж има съм го пробвала. Много е ефикасен.

Заплахата го поохлажда. Сигурно си мисли, че само той милее да раздава заплахи.

— Ти не разбираш — проплаква. — Тя ми е жена. Обичам я. Не знам какви ти ги е наговорила за мен, ама…

— Какво ми е говорила за вас, няма никакво значение, мосю Муска. Решението си е нейно. Ако бях на ваше място, щях да спра с тия циркове и щях да се прибера у дома.

— Мамицата ти! — устата му е толкова близо до вратата, че слюнката му се посипва върху лицето ми като ситен дъждец от горещи, гноясали капки. — Ти си виновна, кучко. Ти започна да й пълниш главата с всичките тия еманципации и щуротии — имитира Жозефин и гласът му се издига до необуздан фалцет. — Писна ми от нейните Виан каза това, Виан мисли онова. Пусни ме да поговоря с нея само за минутка и ще видим какво ще каже.

— Не мисля, че е…

— Всичко е наред, Виан — Жозефин се бе промъкнала тихо зад мен, стиснала в дланите си чаша шоколад. — Ще говоря с него, иначе няма да си тръгне.

Поглеждам я. Вече е по-спокойна, очите й са прояснени. Кимам.

— Добре.

Отстъпвам, за да й направя място. Муска си отваря устата да каже нещо, но тя го прекъсва грубо. Гласът й е изненадващо силен и безстрастен.

— Искам да ме чуеш, Пол.

Думите й се врязват в неговите, той замлъква насред изречението.

— Върви си. Нямам какво повече да ти кажа. Разбра ли?

Жозефин трепери, но гласът й е спокоен и равен. Изведнъж изпитвам чувство на гордост за нея, стискам я окуражително за ръката. Муска остава смълчан за миг. След това отново подема с мамещ глас, зад който обаче долавям неугасналата му ярост като пращене на заглушен радиосигнал.

— Жозе — започва благо, — глупаво е. Излез да поговорим както трябва. Ти си моя жена, Жозе. Не мислиш ли, че имаме право на още един шанс?

Тя разтърсва глава.

— Прекалено късно е, Пол — тонът й подсказва, че разговорът приключва. — Съжалявам.

След което затвори вратата много внимателно, пределно категорично и въпреки че той продължи да блъска по нея още няколко минути, сменяйки на равни интервали псувни, увещания и заплахи, та дори и ридания, когато пиянството му го разчувства дотам, че започна да вярва на собствените си измислици, не му отворихме.

Около полунощ го чух да крещи отвън, буца пръст уцели прозореца с тъп звук, по стъклото остана кална следа. Изправих се да видя какво става и мярнах Муска да обикаля площада като някакъв прегърбен, зловещ гоблин, пъхнал ръце дълбоко в джобовете на смъкнатите си панталони, над които лъсна издутият му корем. Изглеждаше пиян.

— Не можеш да останеш вечно там! — зад него светна прозорец. — Все някога ще излезеш! И тогава, ах, вие, кучки! Тогава! — механично разтворих пръсти и с рязко движение на китката отпратих клетвата обратно при него.

Върни се. Зъл дух, връщай се, откъдето си дошъл.