Шоколад

— О, да, разбира се! Ама на, явно не умирам достатъчно бързо, а? Затова ли ми изпрати твоя доктор Смърт да ми развали сутринта?

Напудрените бузи на Каро порозовяха.

— Наистина, маман, не бива да говориш такива…

— Ще си затварям устата, ако ти си гледаш работата! — отвърна й Арманд и Каро за малко да изкърти дюшемето с токчетата си в устрема си към вратата.

После се отби Денис Арно да пита дали нямаме нужда от допълнително хляб.

— Ако такова… — започна тя с искрящи от любопитство очи, — така де, понеже имаш гости, нали разбираш.

Уверих я, че ако ни трябва хляб, знаем откъде да си купим.

Последваха Шарлот Едуар, Лиди Перен, Жорж Дюмулен… Кой търсеше подарък за подранил рожден ден, кой се интересуваше от подробности около фестивала (о, колко оригинална идея, мадам), кой си изпуснал портмонето пред църквата, та дошъл да попита дали случайно не съм го намерила. Оставих Жозефин зад бара, спретната в чиста жълта престилка, за да не си накапе дрехите с шоколад, и трябва да отбележа, че се справи удивително добре. Беше положила доста усилия да се държи подобаващо. Червеният пуловер и черната пола са чисти и делови, тъмната коса надлежно привързана с панделка. Усмивката й е професионална, главата вдигната високо и макар очите й от време на време да отскачаха тревожно към отворената врата, човек трудно би се досетил, че тази жена има някакви страхове за себе си или за репутацията си.

— Безсрамница, ето каква е — изсъска Жолин Дру към Каролин Клермон, докато се изнасяха скоростно от магазина. — Нагла и безочлива. Само като си помисля какво трябваше да изстрада бедният човечец с…

Жозефин беше с гръб, но видях как се изпъва. Понеже точно в този момент почти всички разговори в магазина бяха стихнали, думите на Жолин се чуха съвсем ясно и макар Гийом да се закашля насила, за да ги заглуши, разбрах, че Жозефин е чула всичко.

Миг неловка тишина.

После заговори Арманд.

— Е, моето момиче, щом си успяла да изкараш извън нерви тия двете, значи си се справила чудесно. Добре дошла в отбора на лошите!

Жозефин я стрелна с подозрителен поглед, после, явно решила, че шегата на Арманд не е насочена срещу нея, се засмя. Звукът плисна свободно, необезпокояван от нищо. Изненадана от себе си, Жозефин побърза да вдигне ръка към устата си, сякаш да провери дали наистина излиза от нейната уста. Това я разсмя още повече, а другите в магазина се присъединиха към нея. Смехът все още не бе утихнал, когато камбанката на вратата иззвъня и на прага застана Франсис Рейно.

— Мосю кюре — видях как лицето й се промени още преди да разбера, че той е влязъл, погледът й стана глуповат и враждебен, ръцете й възвърнаха обичайната си поза, забити в стомаха й.

Рейно кимна мрачно.

— Мадам Муска — нарочно наблегна на първата дума. — Съжалявам, че не ви видях в църквата тази сутрин.

Жозефин избоботи нещо неясно. Рейно направи крачка напред, при което тя се извърна настрани, сякаш готова да хукне към кухнята, после явно размисли и застана лице в лице с него.

— Спокойно, момичето ми — притече й се на помощ Арманд. — Не му позволявай да те залива с брътвежите си — погледна Рейно и вдигна към него парчето сладкиш. — Остави момичето на мира, Франсис. Ако изобщо трябва да се занимаваш с нея, би следвало да й дадеш благословията си.

Рейно не й обърна внимание.

— Чуй ме, ma fille68 — рече с участие. — Нека поговорим — очите му се плъзнаха неодобрително към увесената на вратата червена кесийка за късмет. — Но не тук.

Жозефин поклати глава.

— Съжалявам. Имам работа. И не искам да ви слушам, каквото и да имате да ми казвате.

Рейно присви устни.

— Никога не си се нуждаела повече от църквата, отколкото в този момент — бърз, хладен поглед към мен. — Поддала си се на слабостта. Позволила си да те отклонят от пътя. Светостта на брачната клетва…

Арманд го прекъсна за втори път, вече с нотки на раздразнение.

— Светостта на брачната клетва ли? Това пък откъде го изкопа? Мислех, че си единственият в света, който…

— Моля ви, мадам Воазен — в монотонния му глас най-сетне прозвучаха човешки нотки. От очите му струеше студенина. — Ще ви бъда безкрайно благодарен, ако не…

— Защо не приказваш като нормален човек — скастри го Арманд. — Онази твоя майка никога не те е учила да говориш като че имаш горещ картоф в устата, нали? — изкикоти се. — Май-май се правим на по-учени от другите, а? Забравили сме откъде идваме в онова лъскаво училище?

Рейно настръхна. Усетих напрежението му. През последните няколко седмици определено е отслабнал, кожата се е изпънала като дайре върху хлътналите му слепоочия, движенията на челюстта му се виждат ясно под мършавата плът. С тънката ивица коса през челото изглежда някак недодялан. Останалото е отривисти движения и експедитивност.

— Жозефин — гласът му прозвуча нежно, настойчиво, сякаш двамата бяха останали сами в стаята, ние другите не съществувахме. — Знам, че искаш да ти помогна. Говорих с Пол-Мари. Каза ми, че напоследък си била под голямо напрежение. Разбрах, че…

Жозефин поклати глава.