Шоколад

Жозефин ми помогна да приготвим вечерята, състояща се от доматена салата със зелен фасул, червени и черни маслини от пазара в четвъртък, орехов хляб, пресен босилек от Нарсис, козе сирене и червено вино от Бордо. По време на вечерята разговаряхме, но не за Пол-Мари Муска. Разказах й за нас с Анук, за местата, където сме били, за шоколадовия ни бутик в Ница, за времето, прекарано в Ню Йорк веднага след раждането на Анук, а също и за по-раншни периоди, за Париж, Неапол, за всичките спирки, които двете с майка превръщахме във временни гнезда по време на дългия си полет през света. Тази вечер искам да си спомням само радостните събития, веселата част, хубавите мигове. Във въздуха и без това витаят прекалено много тъжни мисли. Сложих на масата бяла свещ, за да прогони зловредните влияния, и от нея се разнесе носталгична, отпускаща миризма. Заради Жозефин се върнах към спомена за малкия канал на Урк63, Пантеона, „Place des Artistes“64, прекрасната улица „Unter der Linden“65, ферибота в Джърси, виенските сладкиши в нагорещени хартии, които ядяхме на улицата, крайбрежния булевард на Гуан ле Пен66, уличните танци в Сан Педро. Забелязах как лицето й постепенно се отпуска. Спомних си как майка продаде едно магаре на някакъв фермер в село близо до Риволи и как бедното същество успя да избяга и да ни намери чак някъде към Милано. След това историята за продавачите на цветя в Лисабон и как напуснахме града в хладилен фургон за цветя, който след четири часа ни стовари полузамразени край горещите пристанища на Порто. Отначало Жозефин само се подсмихваше, после започна да се смее. Имаше периоди, когато двете с майка разполагахме с пари и тогава Европа ни се струваше прекрасно, обещаващо място. Тази нощ си спомних и за тях; учтивият арабин в бяла лимузина, който направи серенада на майка в Сан Ремо, как само се смяхме и колко бе щастлива тя, и колко време живяхме с парите, които той ни даде.

— Видяла си толкова много — каза го със завист и нотки на страхопочитание. — А си толкова млада.

— Та ние сме почти връстнички.

Поклати глава.

— Аз съм на хиляда години — усмивката й ми се стори едновременно мила и тъжна. — Толкова би ми се искало да бъда пътешественик. Да следвам слънцето само с един сак в ръка, да нямам никаква представа къде ще се озова на следващия ден.

— Повярвай ми, уморително е. След известно време всички места започват да си приличат.

Явно не можех съвсем да я убедя.

— Така е, говоря сериозно.

Всъщност не съвсем. Всяко място си има свое излъчване и завръщането в град, където си прекарал известно време, е като среща със стар приятел. Всъщност хората са тези, които започват да си приличат. Все същите лица изпълват градове, отстоящи на хиляди километри разстояние, все същите изражения. Безстрастният, враждебен поглед на чиновника. Любопитството в очите на селянина. Отегчените, равнодушни лица на туристите. Все същите любовници, майки, просяци, инвалиди, продавачи, бегачи, деца, полицаи, таксиджии, сводници. След известно време започва да те гони лека параноя, сякаш всичките тези хора те преследват от град в град, сменят дрехите и лицата си, но си остават все същите, уж си вършат работата, но непрекъснато държат под око нас, натрапниците. Отначало се чувстваш нещо повече от тях. Ние, пътешествениците, сме друга раса. Видели сме толкова повече неща, натрупали сме такъв огромен опит. А те се задоволяват с убийствения ритъм сън-работа-сън, гледат си градинките пред еднаквите градски къщички, сънуват си нищожните сънчета. Отнасяме се към тях с известно презрение. След това постепенно идва завистта. Първия път с почти забавно; внезапна остра болка, която отминава веднага. Жена в парка, наведена над дете в инвалидна количка, лицата и на двете озарени от нещо, което не е слънцето. После идва вторият път, третият; двама младежи на плажа, вплели ръце; групичка работнички в обедна почивка, които се заливат от смях в ръце с кафета и кроасани… малко по-късно болката е почти постоянна. Не, местата не губят своята идентичност, колкото и далеч да пътува човек. Сърцето е онова, което след известно време започва да се разпада. Лицето в хотелското огледало се замъглява сутрин, сякаш изтощено от толкова много небрежни погледи. До десет чаршафите ще бъдат изпрани, мокетът минат с прахосмукачка. Имената ни в хотелските регистри винаги са различни. Не оставяме следи зад себе си. Същински призраци, не хвърляме сянка.

От мислите ми ме изтръгна настойчиво блъскане по вратата. Жозефин се надигна и в очите й проблесна страх, юмруците й се впиха в ребрата. Всъщност очаквахме го. Вечерята, разговорът ни, преструвахме се по всички възможни начини, че всичко е наред.

— Спокойно, няма да го пусна.

Вече бе почти обезумяла от страх.

— Не искам да говоря с него. Не мога.

— Може да се наложи. Но всичко ще бъде наред. Не може да мине през стените.

Тя се усмихна едва-едва.

— Не искам дори гласа да му чувам. Ти не го познаваш. Ще каже…

Запътих се към неосветената площ на магазина.