Читаем Шпионинът полностью

— Не се боя от смъртта, Лоутън. Благодаря ти, че не се съмняваш в мен. Чувствах го от самото начало.

— Тя не бива да е за такива като теб. Достатъчно е че англичаните са предизвикали младежта ни на бойното поле. Но когато жертва на войната стане младо хубаво момиче като теб, занаятът ми ме отвращава.

— Чуй ме Лоутън — каза Изабела като се надигна с усилие, но отказа да и помогнат. — От детството досега живея във военни лагери и гарнизони. През цялото време съм се стремила да нося радост в живота на стария си баща — мислиш ли, че бих заменила тези дни на опасности и лишения за спокоен живот? Не. Поне имам утехата да знам, че съм направила това, което една жена може да направи за каузата.

— Кой страхливец може да има такъв дух? Виждал съм стотици войници потънали във кръв, но никога по твърд дух от твоя.

— Това е само дух. Полът ми и слабостта ми са ми отнели най-голямата привилегия, но към теб, капитан Лоутън, природата е била по-щедра. Ти можеш да посветиш на борбата и ръце, и сърце. И знам, че те ще и бъдат верни докрай. И Джордж и… — тя спря, устните й затрепериха, очите й се приковаха в пода.

— И Дънуди — каза драгунът. — За него ли говореше?

— Не споменавай името му — каза тя и се отпусна назад, прикривайки лицето със завивката. — Върви, Лоутън, подготви горкия Джордж за този неочакван удар.

Войникът остана още малко загледан с тъга в конвулсивно треперещото тяло — нещо което тънките завивки не можеха да скрият — и излезе за да се срещне с приятеля си. Срещата между Сингълтън и сестра му бе болезнена и за миг Изабела се поддаде на изблик на нежност, но сякаш осъзнаваше, че часовете и са преброени тя първа направи усилие да се овладее. По нейна молба в стаята останаха само тя, капитанът и Франсис. Многобройните молби на хирурга да му се позволи да окаже помощ бяха неизменно отхвърляни и накрая, той трябваше неохотно да се оттегли.

— Вдигнете ме, нека още веднъж погледна лицето, което обичам.

Франсис мълчаливо изпълни молбата й и Изабела отправи към брат си поглед изпълнен със сестринска обич.

— Сега вече няма значение. След няколко часа всичко ще свърши.

— Не умирай, Изабела, единствена моя сестричке! Какво ще стане с клетия ни баща!

— Смъртта е тежък удар, но той е войник и християнин. Мис Уортън, нека да поговорим за това, което ви интересува докато имам сили.

— Не — каза Франсис развълнувано — овладейте се. Нека желанието да ми направите добро не застрашава живота, който е толкова скъп на… на… много хора.

Думите й бяха почти задушени от вълнението, защото бе засегната най чувствителната струна в душата й.

— Бедно, деликатно момиче — каза Изабела и я погледна с нежност. — Но животът е пред вас. Защо да нарушавам малкото щастие, което може да ви донесе? Мечтайте, невинно създание, и нека Бог отдалечи деня на познанието.

— Вече няма много на какво да се радвам — каза Франсис и зарови лице в завивките. — Сърцето ми е разбито във всичко, което най-много съм обичала.

— Не — прекъсна я Изабела. — Вие имате нещо, което да желаете в този живот, нещо много важно за женската душа. Чувство, което само смъртта може да унищожи. — Изтощението я принуди да спре и присъстващите изчакаха в напрегната на Франсис и продължи:

— Мис Уортън, ако на тази земя има душа сродна на Дънуди и заслужаваща любовта му, това е вашата.

Лицето на Франсис пламна и тя вдигна към Изабела очи, изпълнени с щастие, но гледката и припомни реалността и тя отново сведе поглед. Ранената я гледаше с възхищение и жалост.

— Това чувство ми убягна. Да, мис Уортън, Дънуди е изцяло ваш.

— Бъди справедлива, Изабел — каза младежът. — Нека романтичната щедрост не те кара да забравяш себе си.

Тя го чу и го погледна с нежност, но поклати глава:

— Това не е романтика, а самата истина. За това и говоря. О, колко много преживях само за час! Мис Уортън, родена съм под лъчите на изгарящото слънце и страстта ми сякаш е погълнала топлината му. За нея единствено съм живяла.

— Не говори така — каза развълнуваният брат. — Спомни си обичта към баща ни, колко нежна и безпристрастна е тя, а чувствата ти към мен?

— Да — отговори тя с усмивка на удоволствие. — Това поне е спомен, който мога да занеса в гроба.

Нито Франсис, нито брат й, прекъснаха мълчанието й, което продължи няколко минути. След това тя каза неочаквано:

— Оставам си егоистка докрай. Мис Уортън, Америка и свободата и са първата ми страст и… — тя отново спря и на Франсис се стори че вече се бори със смъртта. После пак се съвзе и продължи: — Защо да се колебая преди смъртта! Дънуди бе моята втора и последна страст. Но — тя закри лицето си с ръце — това бе несподелена любов.

— Изабела! — извика брат и започна да ходи из стаята объркан.

— Не говори повече — каза Франсис — измъчваш и двете ни, недей, умолявам те!

— За да съм честна към него трябва да говоря. И по същата причина ти трябва да слушаш, братко. Никакво негово действие или думи не са ми давали основание да мисля, че той иска да сме нещо повече от приятели. Нещо повече, напоследък изпитвах срам да си помисля, че избягва присъствието ми.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Радуга в небе
Радуга в небе

Произведения выдающегося английского писателя Дэвида Герберта Лоуренса — романы, повести, путевые очерки и эссе — составляют неотъемлемую часть литературы XX века. В настоящее собрание сочинений включены как всемирно известные романы, так и издающиеся впервые на русском языке. В четвертый том вошел роман «Радуга в небе», который публикуется в новом переводе. Осознать степень подлинного новаторства «Радуги» соотечественникам Д. Г. Лоуренса довелось лишь спустя десятилетия. Упорное неприятие романа британской критикой смог поколебать лишь Фрэнк Реймонд Ливис, напечатавший в середине века ряд содержательных статей о «Радуге» на страницах литературного журнала «Скрутини»; позднее это произведение заняло видное место в его монографии «Д. Г. Лоуренс-романист». На рубеже 1900-х по обе стороны Атлантики происходит знаменательная переоценка романа; в 1970−1980-е годы «Радугу», наряду с ее тематическим продолжением — романом «Влюбленные женщины», единодушно признают шедевром лоуренсовской прозы.

Дэвид Герберт Лоуренс

Проза / Классическая проза