Читаем Шпионинът полностью

— Би ли се осмелил? — попита Сингълтън ядосано.

— Успокой се, братко, и ме слушай — каза тя и отново се изправи с последно усилие. — Ето я простата, разбираема причина. Ние и двете сме останали без майка. Но лелята — таза мила, чистосърдечна, внимателна жена е причина ти да спечелиш, Франсис. О колко губи тази, която не е била под грижите на жена като малка! Аз винаги съм показвала чувствата, които ти си научена да подтискаш. След всичко това как мога да искам да живея?

— Изабела, моя Изабела, ти бълнуваш!

— Само още една дума — защото чувствам как кръвта, която винаги е била буйна, сега изтича бързо от място, което природата не е предвидила. За да оцениш една жена трябва да я търсиш, животът й е низ От прикрити чувства и блажени са тези, които в младостта си са успели да се научат да правят това без лицемерие, защото само те могат да бъдат щастливи с мъже като… като Дънуди.

Гласът и заглъхна, и тя се отпусна назад върху възглавницата. Викът на Сингълтън доведе и останалите в стаята, но смъртта вече бе поставила знака си на лицето и — тя успя само да хване ръката на Джордж и да я притисне до сърцето си за миг, след което я отпусна и с лека конвулсия издъхна.

Франсис Уортън бе смятала, че съдбата е нанесла най-лошия си удар, като е изложила брат и на опасност и като е взела разсъдъка на сестра й, но сега, след облекчението донесено й от предсмъртните думи на Изабела, тя разбра, че и друга мъка е изпълвала сърцето й. Осъзна цялата истина, осъзна мъжката деликатност на Дънуди — всичко го издигаше в очите й — и съжалението, че поради дълг и гордост се е заставила да го подценява, се смени с тъга, дори с отчаяние. Но отчаянието не е присъщо на младостта и сега тя имаше една тайна радост, която й даваше нови сили.

На следната сутрин, след тази нощ на страдания, слънцето се показа с целия си блясък и сякаш се присмиваше на дребните проблеми на хората. С първите му лъчи Лоутън бе готов да се качи на коня си. Той вече бе дал нарежданията си и мълчаливо прехвърли крак през седлото. Хвърли един тъжен поглед към малкото разстояние, което бе помогнало на бандита да избяга и тръгна бавно надолу към долината.

Всичко наоколо бе мъртвешки застинало и нямаше и следа от събитията от предната вечер, които да помрачат блясъка на прекрасната сутрин. Поразен от контраста между човек и природа, драгунът продължи да язди безразличен към дебнещите го по пътя опасности, докато конят му не изпръхтя в поздрав на жребците от патрула на сержант Холистър. Тук вече ясно се виждаха следите от предната вечер, но капитанът гледаше на тях като човек свикнал с такива леща. Без да губи време за безполезни съжаления, той премина направо на въпроса.

— Нещо особено? — попита той.

— Нищо, което бихме се осмелили да нападнем. По едно време чухме далечни изстрели и бяхме готови да тръгнем.

— Добре — каза Лоутън мрачно. — Ех, Холистър, бих дал коня си, да можеше да си с мен, когато този убиец натисна спусъка на скалите, които са навсякъде тук.

— На светло и очи в очи ме бива, колкото и всеки друг. Но не мога да кажа, че прекалено много обичам да се бия с този, който не го поваля пито стоманата, нито оловото.

— Какви глупости са завладели отново мистифицирания ти мозък, Холистър?

— Не ми харесва никак онова тъмно нещо, което се движи покрай гората още от зори. През нощта го видяхме два пъти да минава през светлината от огъня, без съмнение с лоши намерения.

— Онази черна топка ли имаш предвид? Наистина се движи.

— Но не като смъртен — каза сержантът като гледаше нататък боязливо. — Сякаш плува и няма крака.

— И крила да има, ще я хвана: Чакай докато се върна. Едва изговорил това, конят му се понесе през равнината, сякаш за да потвърди думите на господаря си.

— Проклетите скали! — изруга той, когато видя, че това, което преследва се запътва към склона на хълма. Но сигурно поради неопитност или от страх, то подмина очевидното убежище и побягна по равнината.

— Ще те хвана, човек или дявол! — изрева Лоутън и извади сабята си. — Спри и се отбранявай!

Предложението явно бе прието, защото при звука на могъщия му глас нещото се свлече на земята в безформена черна маса, без признаци на живот.

— Какво е това? — каза Лоутън когато стигна до него. — Официалният тоалет на добрата Жанет Пейтън се разхожда из околността? Или напразно се мъчи да намери разтревожената си стопанка?

Той се наведе напред в стремената и с върха на сабята си махна копринения плат, за да открие отдолу част от преподобния джентълмен, който бе избягал предната вечер от Локъст с богослужебните си одежди.

— Холистър наистина е имало за какво да се тревожи. Военните свещеници винаги са били кошмар за кавалерията.

Свещеникът събра достатъчно сили, за да разбере, че има работа с познато лице и някак си разстроен поради изпитания страх и неприличната поза, в която го намират, се опита да стане и да даде някакво обяснение. Лоутън прие оправданията му с чувство за хумор, ако не и с вяра в истинността им, и след кратък разговор за положението в долината, той почтително слезе от коня си и двамата се запътиха към стражите.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Радуга в небе
Радуга в небе

Произведения выдающегося английского писателя Дэвида Герберта Лоуренса — романы, повести, путевые очерки и эссе — составляют неотъемлемую часть литературы XX века. В настоящее собрание сочинений включены как всемирно известные романы, так и издающиеся впервые на русском языке. В четвертый том вошел роман «Радуга в небе», который публикуется в новом переводе. Осознать степень подлинного новаторства «Радуги» соотечественникам Д. Г. Лоуренса довелось лишь спустя десятилетия. Упорное неприятие романа британской критикой смог поколебать лишь Фрэнк Реймонд Ливис, напечатавший в середине века ряд содержательных статей о «Радуге» на страницах литературного журнала «Скрутини»; позднее это произведение заняло видное место в его монографии «Д. Г. Лоуренс-романист». На рубеже 1900-х по обе стороны Атлантики происходит знаменательная переоценка романа; в 1970−1980-е годы «Радугу», наряду с ее тематическим продолжением — романом «Влюбленные женщины», единодушно признают шедевром лоуренсовской прозы.

Дэвид Герберт Лоуренс

Проза / Классическая проза