Шпионинът

„Радвам се, че Вашингтон е заповядал семейство Уортън да се изпрати в главната квартира. Позволява им се да се видят с капитан Уортън, за чийто процес ще са нужни показанията им. Не се съмнявам, че ще предадете тази заповед с подобаващата деликатност. Англичаните се придвижват нагоре по реката. Веднага щом изпратите Уортънови, върнете се при нас в ескадрона. Очаква ни истинска служба, тъй като се говори, че сър Хенри този път е поставил истински войник за командващ. Изпратете доклад в Пийкскил, тъй като полковник Сингълтън е изтеглен в главната квартира, където ще оглави разследването на капитан Уортън. Има нова заповед, да се обеси търговеца ако го заловим, но тя не е издадена от главнокомандващия. Назначете малка охрана за дамите и тръгвайте колкото се може по-скоро.

Искрено Ваш, Пейтън Дънуди.“

Това писмо промени напълно плановете. Вече нямаше причини да се пренася тялото на Изабела, тъй като баща й не беше на поста си и Сингълтън неохотно се съгласи да бъде погребана незабавно. Избраха едно усамотено и хубаво място в подножието на близките скали и направиха подготовката, която времето и ситуацията позволяваха. Няколкото събрани от любопитство съседи, Франсис и мис Пейтън плакаха искрено над гроба й. Църковният ритуал отслужи свещеникът, който съвсем скоро бе служил на друга церемония, а Лоутън бе свел глава и триеше челото си, докато първите буци изтропаха по ковчега.

Семейство Уортън бе отново обнадеждено от писмото на Дънуди и Цезар трябваше да се погрижи за конете. Остатъците от собствеността им бяха поверени на един съсед, на когото имаха доверие и потеглиха заедно със Сара, четирима драгуни и всички ранени. Скоро след тях тръгнаха и англичаните, но към брега, където ги очакваше кораб. Лоутън с удоволствие наблюдаваше движението им докато се загубят от погледа му и веднага след това нареди да свирят неговия сигнал. Всичко незабавно се раздвижи. Кобилата на мис Фланаган отново бе впрегната, безформеното тяло на доктор Ситгрейвз отново бе на кон, а капитанът се качи на седлото радостен, че е свободен.

Командата за тръгване бе дадена и най-напред тръгнаха доктор Ситгрейвз и Лоутън, който хвърли мрачен поглед към мястото, където бе изчезнал убиецът, а след това погледна с тъга и съжаление към гроба на Изабела. Най-отзад бяха сержант Холистър и Бети, оставила свежия южен вятър да свири в отворените врати и счупените прозорци на „Хотел Фланаган“, където доскоро бяха кънтели шегите и смеха на войниците, и жалните стонове на мъката.

XXV ГЛАВА

Пролетни цветя не кичат омръзналите се скали

и зимата тъй дълго спори с май;

зефирът тук не гали планинските гърди,

и в черни мрачини просвятват падащи звезди.

Голдсмит

И сега пътищата на Уестчестър са по-лоши от останалите в страната. Вече споменахме за състоянието им по времето на нашия разказ, ето защо не е трудно читателят да си представи трудностите, с които трябваше да се справя Цезар, когато се зае да преведе каляската на английския прелат през завоите в един от рядко ползваните проходи през възвишенията на Хъдзън.

Докато Цезар се бореше с тези трудности, хората в каляската бяха твърде заети с собствените си грижи, за да обръщат внимание на прислугата си. Умът на Сара сякаш се завръщаше към нормалното, но със всяка стъпка в посока към разума, тя сякаш правеше друга, назад от оживлението. От възбудена и капризна, тя ставаше замислена и тъжна. Наистина, имаше моменти, в които близките й смятаха, че различават у нея признаци на опомняне. Но изразът на изключително голяма мъка, която придружаваше тези мимолетни проблясъци на разума ги тласкаше в посока на страшната алтернатива да желаят завинаги да и бъде спестена агонията на мисълта. През по-голямата част от времето те не разговаряха, а нощта прекараха в различни ферми.