Шпионинът

Дънуди бе изпълнил задълженията си и можеше да се върне в ескадрона си, който нетърпеливо го очакваше, за да го поведе към врага, който бавно се придвижваше нагоре по реката, за да прикрие отряд събиращ продоволствие. С майора бе една част от хората на Лоутън, чиито показания можеха да се окажат нужни за процеса. Командваше ги капитан Мейсън. Признанията на Уортън, обаче, бяха направили излишно изслушването на свидетели от името на народа50. Нежеланието му да се сблъсква с нещастието на близките на Хенри и ужасът да не попадне под влиянието му, накараха Дънуди да прекара това време сам, недалеч от къщата и дълбоко загрижен. Както и мис Пейтън, той се надяваше до известна степен на Вашингтон, независимо че през ума му непрекъснато минаваха ужасяващи съмнения. Той познаваше законите на службата и можеше да прецени главнокомандващия повече като управляващ, отколкото като индивид. Твърде скорошен бе примерът с Андре, който доказваше, че той е над слабостта да помилва. Докато кръстосваше с бързи крачки овощната градина, борейки се със съмненията си, при него се яви Мейсън, напълно готов да се качи на седлото.

— Помислих, че може да сте забравил тазсутрешните новини отдолу, сър. Позволих си да наредя на хората да се приготвят — каза лейтенантът много хладно.

— Какви новини? — извика майорът стреснат.

— Че Джон Бул е тръгнал из Уестчестър с керван каруци, и ако ги напълнят, ще трябва да отстъпваме през тези проклети хълмове в търсене на храна. Тези лакоми англичани, така добре са обсадени на острова, че когато се осмелят да излязат, не оставят достатъчно слама дори за едно легло.

— Къде са забелязани за последен път? Това напълно излетя от главата ми.

— При възвишенията над Синг Синг51 — отговори лейтенантът с не малко изумление. — Пътят надолу прилича на пазар за слама и всичките свине въздишат тъжно, когато царевицата минава покрай тях към Кингс Бридж. Сержантът на Джордж Сингълтън, който донесе новините, казва, че конете се консултирали, дали да не тръгнат натам без ездачи, за да похапнат за последен път, защото е под въпрос дали някога пак ще си напълнят търбусите. Ако ги оставим да се върнат с награбеното, за Коледа няма да намерим и едно прасе дето да става за печене.

— Достатъчно с тези глупости на сержанта на Сингълтън. Нека се научи да чака заповедите на началниците си.

— Моля за прошка от негово име, майор Дънуди, но явно и двамата сме сбъркали. Мислехме, че заповедта на генерал Хийт беше да нападаме и да не даваме спокойствие на врага, когато и да се осмели да се покаже от дупката си.

— Опомнете се, лейтенант Мейсън! Или ще се наложи да ви науча, че получавате заповедите си от мен!

— Знам това, майор Дънуди. И съжалявам, че паметта ви е толкова слаба. Би трябвало да помпите, че никога не съм се колебал да ги изпълнявам.

— Прости ми, Мейсън — каза Дънуди. — Знам че си смел и изпълнителен войник. Забрави обидата. Но цялата тази работа… имал ли си истински приятел?

— Не, не — запротестира Мейсън. — Ти ми прости за нетърпението. Знам заповедта и се боях да не скастрят моя офицер. Остани и нека само някой каже и дума срещу ескадрона, и всички саби ще изскочат от каниите. Освен това, те още се движат нагоре, а от Кротън52 до Кингс Бридж разстоянието е голямо. Каквото и да стане, ще ги настигнем преди да се приберат отново.

— О, само този куриер да се върне от главната квартира! Това напрежение е непоносимо!

— Желанието ти се сбъдва. Ето го, идва. Язди сякаш носи добри новини! Да даде Бог да е така. Аз самият не мога да кажа, че ще ми хареса да видя този смелчага да танцува върху нищо.

Дънуди не чу до край тези думи, защото още преди средата им бе скочил през оградата и застанал до куриера.

— Казвай — извика майорът когато войникът спря коня си пред него.

— Добри — възкликна той и без да се колебае, той се довери на един толкова известен офицер, какъвто беше Дънуди. Подаде му документа и добави:

— Но можете да прочетете и сам, сър.

Дънуди не го прочете, а хукна подгонен от радостта към стаята на затворника. Часовият го познаваше и го пусна да влезе без въпроси.

— Пейтън — каза му Франсис, когато влезе в стаята — приличаш на небесен пратеник. Носиш ли вест за помилаване?

— Ето, Франсис, ето, Хенри… братовчедке Жанет — викаше той докато с треперещи пръсти разчупи печата. — Ето го писмото до капитана от охраната. Но слушайте!

Всички слушаха с внимание и болката на убитата надежда се прибави към нещастието им, защото видяха как радостта на лицето на майора се заменя с ужас. В писмото беше присъдата на съда, а най отдолу бяха написани тези прости думи:

„Одобрявам. Дж. Вашингтон“

— Той е загубен! — извика Франсис — загубен е!

— Синът ми, синът ми! — ридаеше бащата — Дано има милост поне на небето, ако няма на земята! Дано на Вашингтон не му трябва тази милост, която сега отказва на сина ми!

— Вашингтон! — повтори Дънуди като се оглеждаше наоколо ужасен. — Да, това е направил Вашингтон. Това е неговият подпис. Името му е тук, за да одобри едно ужасно дело!