Шпионинът

— Има време да потърсим Вашингтон още веднъж — каза мис Пейтън като тръгна към вратата, после с достойнство добави:

— Ще отида сама. Не може да не послуша една жена от неговата колония. А и имаме някаква връзка със семейството му.

— Защо да не помолим мистър Харпър? — каза Франсис, припомняйки си думите казани на раздяла от госта им.

— Харпър! — извика Дънуди и се обърна към нея рязко. — Какво за него? Познавате ли го?

— Напразно — каза Хенри и го дръпна настрана. — Франсис се вкопчва във всяка дребна надежда. Върви, мила, остави ни да поговорим с Дънуди.

Но тя прочете изражението в очите на майора и се закова на място.

— Бе при нас два дни. Преди да арестуват Хенри.

— И… и познавате ли го?

— Не — отговори тя като дъхът й спря, когато видя напрегнатото очакване на майора. — Не го познаваме. Той дойде при нас през нощта като непознат и остана с нас докато утихна бурята. Но изглежда Хенри го заинтересува и той му предложи приятелството си.

— Какво? — възкликна майорът изумен. — Той познава брат ти?

— Разбира се. По негово настояване той махна маската си.

— И знаеше, че е офицер от кралската армия?

— Да, наистина — извика мис Пейтън. — И той ни предупреди за същата тази опасност.

Дънуди взе фаталния лист, който все още бе там, където бе паднал от ръцете му, и започна напрегнато да го изучава. Нещо сякаш го объркваше. Той прокара ръка през челото си, а всички погледи бяха насочени към него в напрегнато очакване — всички се бояха да се отдадат отново на надеждата, която така жестоко бе унищожена.

— Какво каза той? Какво обеща? — най-накрая попита Дънуди с трескаво нетърпение.

— Каза на Хенри да се обърне към него, ако изпадне в беда. Обеща да спаси сина, заради гостоприемството на бащата.

— Каза това след като знаеше, че е британски офицер?

— Точно така. И имаше предвид точно това, което става сега.

— Тогава — извика майорът високо и се отдаде на радостта си — ти си спасен. Тогава аз ще те спася. Харпър никога не забравя думата си.

— Но има ли тази власт? — попита Франсис — Може ли да отмени твърдото решение на Вашингтон?

— Дали може? Ако той не може, тогава кой друг? Грийн, Хийт и младият Хамилтън са нищо пред него. Но — той се спусна към нея и стисна ръцете и конвулсивно — повтори. Казваш че имаш неговото обещание?

— Наистина, Пейтън. Неговото тържествено обещание, при това знаеше всички обстоятелства.

— Успокойте се — извика Дънуди — успокойте се, защото Хенри е спасен.

Той не остана да им обяснява, а излетя като стрела от стаята и ги остави стъписани. Те продължиха да се чудят, докато чуха тропота на коня му, който препусна с всички сили.

След тръгването му мина много време в което семейството обсъждаше шансовете му за успех. Увереността му донякъде им се бе предала. Те чувстваха, че небето над Хенри отново се прояснява и с отново събудените надежди се съживи и духът им, нещо, което за всички освен Хенри се равняваше на удоволствие. Но неговото състояние бе такова, че не можеше да се занимава с дреболии и няколко часа бе осъден да разбере колко по-нетърпимо е очакването, отколкото сигурното нещастие. Но не и Франсис. С увереността на чувствата тя изпяло се довери на Дънуди и не се тревожеше със съмнения, които сама не можеше да разсее. Тя знаеше че Дънуди ще направи всичко, което е по силите на човек, и помнеше доброто лице на Харпър — това бе достатъчно за да се отдаде на щастието на подновените надежди.

Радостта на мис Пейтън бе по-трезва и тя често упрекваше племенницата си за веселостта й, пред да са съвсем сигурни, че очакванията им ще се изпълнят. Но леката усмивка на устните й сама по себе си противоречеше на сериозността, за която настояваше.

— Но защо, мила лельо? — каза Франсис шеговито при една от тези забележки. — Искаш да подтисна удоволствието от това че Хенри е спасен, а ти самата много пъти си заявявала, че е невъзможно тези, които управляват страната ни да пожертват невинен човек.

— Вярвах че е невъзможно, дете, и още вярвам. Но все пак, в радостта си трябва да сме сдържани, така, както и в тъгата.

Франсис си спомни думите на Изабела и като обърна изпълнените си със сълзи очи към чудесната си леля и отговори:

— Така е. Но има чувства неподвластни на разума. Ах, ето ти тези чудовища, дошли да гледат смъртта на човек, разхождат се сякаш това е лредставление.

— Тя е точно това за наемните войници — каза Хенри като се мъчеше да забрави притесненията си.

— Втренчила си се, мила моя, сякаш това представление те интересува — каза мис Пейтън на племенницата си, която наблюдаваше през прозореца съсредоточено. Но тя не отговори.