Читаем Шпионинът полностью

Пред себе си виждаше прохода, през който бяха дошли и възвишението с тайнствената планинска колиба. По склона, каменист и оголен, имаше големи и явно непроходими скали, стърчащи тук там сред безлистите, недорасли дъбове. Основата на възвишението бе на не повече от половин миля от къщата и вниманието на Франсис бе привлечено от една човешка фигура, която се появи неочаквано иззад една причудлива скала и също толкова неочаквано изчезна. Това се повтори няколко пъти, сякаш намерението на беглеца (защото на такъв приличаше) бе да разузнае какво правят войските и какво е разположението на обектите в равнината. Въпреки разстоянието, Франсис реши, че това е Харви Бърч. Може би впечатлението се дължеше отчасти на външния вид на този човек, но в немалка степен то бе плод и на увереността оформила се, когато го видя за първи път. Бе сигурна, че това е един и същи човек, макар че сега липсваше това, което преди бе взела за чувала на търговеца. Във въображението й Харви бе свързан с тайнственото поведение на Харпър и при по-спокойни обстоятелства тя не би пазила тези подозрения за себе си. Сега обаче тя наблюдаваше второто появяване на търговеца без да говори и се мъчеше да разбере каква е връзката на този необикновен човек със съдбата на семейството й. Той наистина бе спасил Сара от удара, който я очакваше по-късно и никога не бе показвал враждебност към тях.

След като дълго време стоя, взирайки се в очакване напразно фигурата да се появи отново, Франсис се обърна към близките си в стаята. Мис Пейтън седеше до Сара, у която имаше някои признаци, че разбира какво става наоколо, но все още бе безразлична към радост и тъга.

— Предполагам, скъпа, вече си добре запозната с живота на един полк — каза мис Пейтън. — За една войнишка жена, това е полезно.

— Още не съм войнишка жена — каза Франсис и се изчерви. — И нямаме много основания да желаем още една сватба в семейството си.

— Франсис — възкликна брат й, като стана и закрачи нервно из стаята. — Не докосвай пак тези струни, умолявам те. Докато положението ми е несигурно, искам да съм в добри отношения с всички.

— Тогава нека несигурността престане — извика Франсис и скочи към вратата. — Ето го, иде Пейтън с радостната новина.

Още не бе завършила, когато вратата се отвори и влезе майорът. На лицето му не бе изписана нито победа, пито поражение, но явно бе объркан. Той пое ръката, която Франсис му подаде, но веднага я пусна и седна в един стол, видимо уморен.

— Не си успял! — каза Уортън с разтуптяно сърце, но външно овладян.

— Видя ли Харпър? — попита сестра му и пребледня.

— Не можах. Пресякох реката в една посока, а той трябва да я е пресякъл в другата. Върнах се веднага и го следвах няколко мили в планините, но необяснимо го изгубих. Дойдох тук, за да ви успокоя. Тази нощ ще го намеря и Хенри ще е спасен.

— Но тогава си говорил с Вашингтон? — попита мис Пейтън.

Дънуди я погледна потънал в мисли и тя повтори въпроса си.

— Главнокомандващият не е в главната квартира.

— Но, Пейтън, ако двамата не се видят ще стане твърде късно. Само Харпър няма да е достатъчен за да отмени присъдата.

Любимият й обърна очи към нея и за момент се загледа в чертите и. След това каза замислено:

— Казваш, че е обещал да помогне на Хенри.

— Разбира се. Направи го сам, без някой да го моли, заради гостоприемството на баща ни.

Дънуди поклати глава и се смръщи.

— Думата „гостоприемство“ не ми харесва. Звучи празно. Трябва да е имало нещо повече, за да се обвърже Харпър. Боя се да няма някаква грешка. Повтори ми всичко, което се случи.

Франсис изпълни молбата му с напрегнат глас. Тя разказа за начина по който се бе появил в имението, за посрещането му и всичко останало, с колкото се може по-големи подробности. Когато спомена за разговора, проведен между Харпър и баща й, майорът се усмихна, но не каза нищо. След това тя разказа за пристигането на Хенри и за събитията на следващия ден. Разказа със забележителни подробности как Харпър е казал на Хенри да махне маскировката си и за думите му относно опасността, на която се е изложил брат й. След това тя припомни как е казал, че той е в по-голяма безопасност след като той знае за пристигането му, отколкото би бил, ако не знаеше. Франсис спомена и за доброто му отношение към нея самата и за сбогуването му с цялото семейство.

Първоначално Дънуди слушаше намръщен, но скоро на лицето му се появи задоволство. Когато тя заговори за отношението на госта към нея, той се усмихна с видимо удоволствие, а когато завърши, каза:

— Той е спасен. Той е спасен.

Но бе прекъснат, както ще видим в следващата глава.

XXVIII ГЛАВА

Бухалът тачи нощния мрак, чучулигата слави деня, гълъбът вечно гука край нас а соколът лети в небеса.

Дуо
Перейти на страницу:

Похожие книги

Радуга в небе
Радуга в небе

Произведения выдающегося английского писателя Дэвида Герберта Лоуренса — романы, повести, путевые очерки и эссе — составляют неотъемлемую часть литературы XX века. В настоящее собрание сочинений включены как всемирно известные романы, так и издающиеся впервые на русском языке. В четвертый том вошел роман «Радуга в небе», который публикуется в новом переводе. Осознать степень подлинного новаторства «Радуги» соотечественникам Д. Г. Лоуренса довелось лишь спустя десятилетия. Упорное неприятие романа британской критикой смог поколебать лишь Фрэнк Реймонд Ливис, напечатавший в середине века ряд содержательных статей о «Радуге» на страницах литературного журнала «Скрутини»; позднее это произведение заняло видное место в его монографии «Д. Г. Лоуренс-романист». На рубеже 1900-х по обе стороны Атлантики происходит знаменательная переоценка романа; в 1970−1980-е годы «Радугу», наряду с ее тематическим продолжением — романом «Влюбленные женщины», единодушно признают шедевром лоуренсовской прозы.

Дэвид Герберт Лоуренс

Проза / Классическая проза