Шпионинът

Човекът, който влезе предшестван от Цезар и следван от стопанката бе прехвърлил средната възраст и можеше да се каже, че наближава към другия край. На ръст той бе над средния, макар че слабостта му можеше да заблуди и за височината му. Лицето му бе остро и неподвижно и сякаш всеки мускул бе фиксиран в стегнато положение. Това лице изглежда никога не бе се радвало и не бе стояло отпуснато и сякаш вечно се бе мръщило на пороците на човечеството. Веждите бяха надвиснали, тъмни и отблъскващи и човек очакваше да види очи с не по-малко ужасяващо изражение, но въпросните органи бяха скрити зад големи зелени очила, иззад които хвърляха свирепи погледи, които вещаеха деня на последния гняв. Всичко у него бе упрек, прокоба и фанатизъм. Дълга, права коса, черна и сива се спускаше по врата му и от двете страни на лицето му, които отчасти скриваше, и се разделяше на път в средата на челото. На върха на тази грозна гледка имаше, леко наклонена напред така че да скрива отчасти лицето, огромна, тривърха шапка. Палтото, панталоните и чорапите му бяха от захабена черна материя, обувките му бяха нелъснати и две големи метални токи почти ги закриваха.

Той влезе в стаята вдървено и като зае стола, предложен му от черния, кимна с мълчаливо достойнство. Няколко минути никой не се осмели да наруши злокобната тишина — Хенри изпитваше към госта отвращение, което напразно се опитваше да победи, а той самият от време на време изпускаше въздишки и стонове, които заплашваха да разрушат неравностойната връзка между възвисената душа и нескопосаното й жилище. Докато траеше тази мъртвешка пауза, мистър Уортън с чувства малко различаващи се от тези на сина му, изведе Сара от стаята. Излизането му бе проследено от божия служител с презрителна гримаса. Той започна да си тананика мелодията на популярен псалм, като напълно й придаде богатството на тоновете, характерно за източното53 псалмопение.

— Цезар — каза мис Пейтън — предложи на джентълмена да се подкрепи. Сигурно има нужда от това след ездата.

— Силата ми не е в нещата от този живот — каза божият служител с глух, гробовен глас. — Три пъти днес служа на моя Господар и не съм припаднал. Но все пак, не е неразумно да подкрепя тази тленна плът, защото „работникът си заслужава заплатата“54. Той отвори огромна паст и изля вътре предложеното му бренди, като го остави да се плъзне надолу с лекотата, с която човек обикновено потъва в греховността.

— Боя се, сър, че умората ще ви попречи да изпълните това, което любезността ви е накарала да предприемете.

— Жено! — възкликна непознатия енергично — Кога съм бягал от дълга си? Но, „не съдете, за да не бъдете съдени“55, и не се заблуждавайте, че на очите на смъртните е дадено да видят намеренията на Всевишния!

— Не — отговори старата мома смирено, отблъсната от думите му. — Не се опитвам да съдя нито намеренията, нито делата на другите хора. Най-малко пък тези на Всемогъщия.

— Така трябва, така трябва, жено — отвърна свещеникът високомерно. — Смиреността подхожда на пола ти и нищетата ти. Твоята слабост те тласка с главата надолу към бездната на унищожението.

Изненадана от това необичайно поведение, но поддала се на навика, който ни кара да говорим с уважение за свещени неща, дори когато може би е по добре да си мълчим, мис Пейтън отговори:

— Над нас има Сила, която може, и ще ни подкрепя в добрите дела — стига да я потърсим смирено и праведно.

Непознатият обърна към нея смръщено лице и, с изражение на самобичуващ се, продължи със същия отблъскващ тон:

— Не всеки просещ милост ще бъде чут. Пътищата Господни няма да бъдат съдени от човек. Много са призвани, малко са избрани56. Лесно се говори за смирение, трудно е да си смирен. Готов ли си, нищожен червей, да славиш Бога чрез собственото си проклятие? Ако не, не струваш повече от един лихварин, или фарисей!

Такъв фанатизъм не е характерен за Америка и на мис Пейтън и се стори, че гостът й не е с всичкия си. Но след като си припомни, че е изпратен от свещеник добре познат и с репутация, тя отхвърли тази мисъл. Тя отбеляза сдържано:

— Може и да се заблуждавам, като мисля, че милост ще бъде дадена всекиму. Но Тази вяра е толкова успокояваща, че не бих я изоставила лесно.

— Милостта е само за избраните — каза непознатият с необяснима енергия — а ти си в долината на сенките на смъртта. Не си ли последователка на празните церемонии, на суетната църква, която нашите тирани с радост биха установили тук, наред със законите за гербовата хартия и митото за чая57? Отговори ми, жено, и помни, че небето ще чуе отговора ти. Не си ли и ти от тези идолопоклонници?

— Аз се моля пред олтара на дедите си — каза мис Пейтън и кимна на Хенри да мълчи. — И не се прекланям пред никой друг идол, освен пред собствените си слабости.

— Да, да, познавам те, такава каквато си — самодоволна и пълна с папщина, последователна на формалната религия и слушателка на книжни проповеди. Мислиш ли жено, че свети Павел е чел от книга, когато е проповядвал Словото?