Шпионинът

Сделката беше сключена на момента, но при меренето се оказа, че платът е малко под от десетте ярда, нужни за Дайна. Обаче, след като приложиха сила дължината се увеличи под опитния поглед на търговеца, който съвестно додаде и една също толкова пищна панделка. Цезар бързо излезе, за да съобщи радостната новина на старата си жена.

По време на раздвижването, създадено от пазарлъка, капитан Уортън се осмели да дръпне завесата и да се изложи на погледите на останалите. Той попита търговеца, който вече събираше разпръснатата си стока, кога е тръгнал от града.

— На смрачаване — беше отговорът.

— Толкова късно! — каза другият изненадан. После, овладявайки се, продължи. — Успя да преминеш постовете толкова късно?

— Успях.

— Сигурно офицерите от британската армия добре те познават, Харви. — усмихна му се Сара с разбиране.

— Познавам някои от тях по лице — каза Бърч и огледа стаята, като за миг се спря на капитан Уортън и на Харпър.

Мистър Уортън слушаше внимателно разговора и вече беше спрял да се прави на безразличен. Започна да чупи парчетата порцелан, на които бе отделил толкова време. Когато видя, че търговецът завързва последния възел на чувала си, го попита:

— Има ли опасност врагът да ни безпокои отново?

— Кого наричате враг? — попита търговецът като стана и хвърли на мистър Уортън такъв поглед, че той се обърка.

— Всички, които нарушават спокойствието ни, са врагове — каза мис Пейтън, след като видя, че Уортън не може да отговори. — Но кралските войски идват ли от юг?

— Много вероятно е това скоро да стане — каза Бърч, като вдигна чувала от пода и се приготви да си върви.

— А континенталната армия? — продължи мис Пейтън любезно. — Тя в областта ли е?

Харви тъкмо се капеше да промърмори нещо, когато вратата се отвори и влезе Цезар, придружен от възторжената му жена.

Типът чернокожи, към които принадлежеше Цезар, вече е много рядък. Старият семеен слуга, който роден и отрасъл в къщата на господаря, си се отъждествява с добруването на тези, на които по съдба трябва да служи, вече навсякъде се измества от скитническото племе, което се навъди през последните тридесет години, и чиито членове се шляят из цялата страна, необезпокоявани нито от принципи, нито от ангажименти. Защото едно от проклятията на робството е, че жертвите му се оказват негодни за атрибутите на свободата. Късата къдрава коса на Цезар беше посивяла с възрастта, което още повече увеличаваше почтеността на вида му. Дългата и неуморна употреба на гребена беше изправила гъстите къдрици над челото, което му даваше поне още два инча ръст. Блестящият черен цвят от младостта му бе заменен от мътнокафяво. Очите му, стоящи на значително разстояние едно от друго бяха малки и добродушни, от време на време засенчвани от раздразнението на разглезения слуга, но сега искряха от неподправена радост. Носът му имаше по, биещ на очи начин, всичко необходимо, за да може да усеща миризмите, но твърде скромна бе ненатрапчивостта му. Ноздрите бяха широки, но без изпяло да заемат мястото на съседите си. Устата му беше ужасно голяма и се търпеше само заради двата реда бисери, които съдържаше. Беше нисък и може да се каже ъгловат, но не всичките му ъгли и кривини излизаха от рамките на математическата симетрия. Ръцете му бяха дълги и мускулести и завършваха с две кокалести длани — черносиви от едната страна и бледорозови от другата. Но природата се беше отдала на капризното си чувство за хумор най-много в краката му. Там имаше излишество от неблагоразумие използван материал. Прасците му не бяха нито отпред, нито отзад, а отстрани на крайника и толкова близо до колената, че предизвикваха съмнения в свободната им употреба. От стъпалата си, като се има предвид, че на тях човешкото тяло стои, Цезар нямаше повод да се оплаква, освен, че кракът му беше разположен толкова близо до центъра им, че понякога можеше да се поспори дали не ходи назад. Но каквито и дефекти да може да установи един ваятел по тялото му, сърцето на Цезар Томсън си беше на мястото и размерите му бяха много точни.

Придружен от старата си спътница, Цезар се приближи и започна да изразява благодарността си с думи. Сара я прие благодушно и направи няколко комплимента за вкуса на съпруга и за това как ще изглежда съпругата. С лице грейнало в усмивка подобна на тази на чернокожите, Франсис предложи услугите си на шивачка за приспособяването на харесаната от тях басма към бъдещата и роля. Предложението беше прието с благодарност и покорство.

Когато Цезар, жена му и амбулантният търговец излизаха от стаята, точно когато затваряше вратата, старият негър се размекна и произнесе благодарствен монолог:

— Добър малка лейди — мис Фани — грижи за баща — иска направи пиняр за стара Дайна също.

Какво друго са го накарали да каже чувствата му е неизвестно, но гласът му се чуваше доста време след като думите вече не можеха да се различат.