Шпионинът

Чувствата на сина му се отличаваха коренно. Капитан Уортън бе оставен под охраната на двама драгуни — единият отпред на верандата, а другият вътре в стаята при него. Младият мъж проследи подготовката на конниците е възхищение смесено с тревога за приятелите. Особено не му хареса засадата, устроена от капитан Лоутън, която ясно се виждаше от прозорците. Капитанът охлаждаше нетърпението си като ходеше напред назад, пред хората си. Хенри Уортън хвърли поглед наоколо търсейки някакъв начин да се освободи, но срещна погледа на стража си, който го гледаше втренчено като Аргус36. Той копнееше с цялата жар на младостта да може да се включи в славната битка, но бе принуден да бъде само безучастен зрител. Мис Пейтън и Сара бяха силно разтревожени за съдбата на капитана и гледаха навън със смесени чувства докато кръвопролитието явно наближи и с присъщата си женска боязливост те потърсиха убежище в друга стая, по-навътре в къщата. Франсис обаче се върна в стаята, в която бе срещнала Дънуди и загледа с интерес през прозореца. Но тя не виждаше движенията на войските и техните смъртоносни приготовления, а гледаше само своя любим с възхита и ужас, които я смразяваха. Когато видя как вдъхва кураж и живот на тези, към които се обръщаше докато минаваше с коня си през редиците, кръвта нахлу в сърцето й. При мисълта, че същата тази смелост, която тя толкова цени би могла да постави помежду им един гроб, тя се смрази. Остана загледана, докато повече не можеше да издържи.

Вляво от къщата и недалеч от ариергарда на конницата имаше малка група, чието занимание се различаваше от това на тези наоколо. Бяха само трима — двама мъже и едно момче, мулат. Сред групата се открояваше човек, чийто ръст изглеждаше огромен. Не беше въоръжен, не беше на кон, носеше очила и вниманието му се разпределяше между една книга, пура и събитията пред очите му. Франсис реши чрез тези хора да препрати бележка на Дънуди. Написа набързо с молив: „Пейтън, ела при мен, та макар и за минутка.“ Цезар се появи от кухнята и като мина през задната врата за да избегне войника отпред, който кавалерски бе наредил семейството да остане вътре. Чернокожият предаде бележката ла въпросния джентълмен с молба да я предаде на майора. Това бе хирургът на кавалерията и зъбите на негъра се разтракаха, когато видя на земята подготвените за евентуалните операции инструменти. Докторът огледа доволно приготовленията на войската, когато вдигна поглед от книгата си за да накара момчето да занесе бележката на командващия офицер и отново спокойно продължи заниманието си. Цезар бавно се отдалечаваше, когато зад гърба си чу гласа на третия човек, явно някакъв помощник на лекаря:

— Ей, искаш ли да останеш без крака?

Този въпрос изглежда напомни на чернокожия, за това че има такива и той така ги пусна в действие, така че достигна до верандата едновременно с майор Дънуди, който яздеше наполовина по-бавно. Мускулестият войник отдаде чест със сабята си, когато капитанът премина покрай него, но едва-що вратата се затвори, той се обърна към Цезар и му каза остро:

— Слушай черньо, ако пак излезеш от къщата без да знам, ще се направя на бръснар и ще отрежа едното от черните ти уши с ей тоя бръснач.

След като получи заплаха за още една част от тялото си, Цезар бързо се върна в кухнята, като мърмореше нещо, сред което ясно се различаваше „бандит-бунтовник“ и „скинър“.

— Майор Дънуди — каза Франсис на любимия си, когато той влезе — може би съм била несправедлива… ако съм изглеждала нетърпелива… — но емоциите й надделяха и тя избухна в плач.

— Франсис, ти никога не си била нетърпелива и никога не си била несправедлива — освен когато се съмняваш в любовта ми.

— Ах, Дънуди — каза тя — ти ще рискуваш живота си в боя. Помни, че има едно сърце, чието щастие е в това да си жив. Знам че си смел — бъди благоразумен…

— Ти искаш това? — попита щастливият младеж.

— Аз го искам — гласът и едва се чуваше. Тя се хвърли на гърдите му.

Дънуди я прегърна и щеше да каже нещо, но в южния край на долината зазвуча тръба. Той я целуна горещо по непротивящите се устни и се откъсна от нея, забързан към мястото на битката.

Франсис се хвърли на канапето, зарови глава под възглавницата, покривайки лицето ся с шала, за да не чува шума и остана така докато не утихнаха виковете на биещите се, изстрелите и тътена на конските копита.

VII ГЛАВА

Вдигнете дивеча и следвайте духа си.

Шекспир, Хенри V

Неравната повърхнина, необлагородената природа, многото естествени прикрития заедно с голямото разстояние от собствената им страна, както и фактът, че можеха да се придвижват на големи разстояния само по море, бяха попречили на англичаните да използват голяма кавалерийска сила в ранната фаза на войната срещу бунтовниците.