Шпионинът

— Как хубав язди. Учил го малко и аз… поздрави млади дами… мис Фани не даде негър целуне червена буза…

Когато победата за деня бе решена и дойде време да се погребват мъртвите, зад къщата бяха намерени двама каубои и един вирджинец, които също трябваше да се включат в това число.

За щастие на капитан Уортън, тези, които го бяха пленили гледаха през далекоглед редовете на пехотата, която още заемаше позицията си на брега на потока и зад която все още бяха остатъците от наемната конница. Конят му бе от най-добрата порода на Вирджиния и го носеше със скоростта на вятъра и сърцето му вече биеше трескаво от радост, че се е освободил, когато един добре познат глас достигна до изненадания му слух:

— Смело бягство капитане, не жали камшика и завий наляво преди да пресечеш потока.

Уортън се обърна изненадан и видя бившия си водач Харви Бърч седнал на една скала, от която можеше да вижда долината от птичи поглед. Торбата му, значително намаляла по размер беше до крака му, а той възторжено махаше шапката си към преминаващия край него конник. Капитанът послуша съвета на това тайнствено същество и като намери добър път, който да води към главния, той зави в тази посока и скоро се оказа при приятелите си. След още минута той спря коня си пред полковник Уелмър.

— Капитан Уортън! — възкликна изумен командващият на английската част. — Облечен в синя дреха и възседнал бунтовнически кон! От небето ли падаш с това облекло?

— Слава Богу! — извика младежът, след като си пое дъх — В безопасност съм. Избягах от ръцете на враговете ни. Само допреди пет минути бях пленник и ме заплашваше бесилка.

— Бесилка, капитан Уортън! Едва ли тези предатели на краля ще се осмелят да извършат още едно хладнокръвно убийство. Не им ли стига животът на Андре? Откъде накъде те заплашваха с такова нещо?

— По обвинение от същото естество — каза капитанът и накратко разказа на събралата се група слушатели как са го хванали, причините за собствените му опасения и как е избягал. Когато разказът му свърши, германците вече се бяха събрали зад пехотата и полковник Уелмър извика:

— От сърце те поздравявам, храбри приятелю. Милостта е нещо, което те не познават и ти имаш двойно по-голям късмет, че си се измъкнал жив от ръцете им. Приготви се да ми осигуриш помощта си и аз ще ти дам възможност да отмъстиш благородно.

— Не мисля, че р част, която се командва от майор Дънуди има опасност от лични обиди за когото и да е, полковник Уелмър — отговори младият Уортън с лек блясък в погледа. — Той не може да бъде обвинен в такова нещо. Не мисля и че е разумно да се пресича потока в откритата равнина пред очите на тази конница, която още е разгорещена от успеха си.

— Смяташ ли че разпръсването на тези доброволци и бавноподвижни наемници е нещо, с което човек се гордее? — полковникът се усмихна презрително. — Говориш за случилото се сякаш твоят прехвален мистър Дънуди, защото той не е никакъв майор е нападнал личната охрана на краля.

— Трябва да кажа, че ако тази охрана беше на това бойно поле щеше да срещне един противник, който е опасно да се отминава с презрение. Сър, моят прехвален майор Дънуди е гордостта на армията на Вашингтон като кавалерийски офицер.

— Дънуди… сигурно съм виждал този джентълмен преди?

— Казаха ми, че сте го видели за кратко в градското жилище на сестрите ми — отговори Уортън с усмивка.

— А! Спомням си за този младеж. И този най-способен конгрес на разбунтували се колонии, наистина ли поверява войниците си на такива войни?

— Попитайте командира на германците дали смята, че майор Дънуди не заслужава доверие.

Полковник Уелмър бе далеч от тази гордост, която кара хората да се държат смело в лицето на враговете си. Бе служил в Америка дълго време без да се сблъска с никой, освен с новите попълнения или с въоръжените отряди на страната. Те понякога нападаха и се биеха храбро, но не по-рядко предпочитаха да отстъпят без нито един изстрел. Той беше твърде склонен да съди по външната страна на нещата и за него бе невъзможно да си представи, че войници, чиито гети са толкова чисти, чиято маршировка е така правилна и които така добре завиват на плаца, могат да бъдат победени. И в добавка на всичко това, те бяха англичани, така че успехът им е сигурен. Полковник Уелмър никога не бе прекарвал дълго на бойното поле, иначе представите, с които бе дошъл от дома си и които се бяха потвърдили по време на престоя му в гарнизонния град, щяха да са изчезнали отдавна. Той изслуша отговора на капитан Уортън с надменна усмивка и попита:

— Не ни съветваш да отстъпим пред тези прехвалени конници, преди да направим нещо, за да ги лишим от тази слава, нали?

— Бих ви посъветвал за опасността на която се каните да се изложите.

— Опасност, не е дума подходяща за войник — продължи с презрение полковникът.

— И от нея шестдесети се бои толкова малко, колкото и всички, които носят кралски мундир — извика Хенри Уортън заканително. — Дайте заповед и оставете действията ни да говорят.