Шпионинът

— Сега отново виждам своя млад приятел — каза Уелмър помирително. Ако имаш какво да ни кажеш преди да влезем в бой, нещо което да ни помогне, ще те изслушаме. Ти знаеш числеността на бунтовниците. Има ли още от тях в засада?

— Да — отговори капитанът все още притеснен от смеха на останалите. — В края на тази гора, вдясно има малко пехотинци, но конницата е цялата пред нас.

— Тогава няма да издържат дълго — каза Уелмър и се обърна към офицерите около него. — Господа, ще пресечем потока в колона, а ще се разгърнем в равнината отвъд. Иначе няма да накараме тези храбри янки да дойдат в обсега на мускетите ни. Капитан Уортън, искам помощта ти като моя свръзка.

Младежът поклати глава в неодобрение на тази прибързана, както здравият разум му подсказваше, стъпка, но се заприготвя трескаво да изпълни дълга си в наближаващото изпитание.

По време на този разговор, който се проведе недалече от британската колона и напълно пред погледите на американците, Дънуди събираше разпръснатите си конници, вземаше мерки малкото пленници да не избягат и се оттегляше на мястото където беше, когато за първи път се появи неприятеля. Беше доволен от постигнатия успех и понеже смяташе, че лоялистите ще бъдат твърде предпазливи, за да му дадат възможност отново да ги нападне, смяташе да изтегли пехотинците си и като остави силен отряд, който да наблюдава движенията на врага, да се оттегли няколко мили назад, на място подходящо за пренощуване. Капитан Лоутън слушаше неохотно разсъжденията на командира си и бе извадил далекогледа, за да види дали не се е създало положение благоприятно за атака, когато изведнъж извика:

— Но как може! Син мундир сред червенодрешковците! Кълна се във Вирджиния, това е маскираният ни приятел, който е избягал от двама от най-добрите ми войници!

Още не бе изрекъл това, когато оживелият от двамата герои се приближи, като доведе освен своя кон и тези на двамата каубои. Той докладва за смъртта на другаря си и за бягството на пленника. Тъй като Уортън бе непосредствено охраняван от другия, а него не можеха да обвинят, че е защитавал конете, за които отговаряше той, капитанът го изслуша навъсено, но без гняв.

Тази новина веднага промени мислите на майор Дънуди. Той разбра, че собствената му репутация е в опасност поради бягството на пленника и отмени заповедта за изтеглянето на хората от гората. След това заедно със заместника си започна да оглежда врага, за да издебне удобен момент за атака.

Само преди два часа Дънуди смяташе случайността, поради която Хенри Уортън е попаднал в негов плен за най-тежкия удар в живота си. Сега копнееше за възможност, макар и с риск за себе си да залови отново приятеля си. Всички други съображения бяха удавени в нетърпението на на наранения му дух и той скоро би надминал Лоутън по прибързаност, ако в този момент войската на Уелмър не беше започнала да пресича потока и да навлиза в равнината.

— Ето го! — извика радостно капитанът и посочи нататък. — Джон Бул влиза направо в капана и при това с отворени очи.

— Той не може да се разгърне там — каза Дънуди. — Уортън сигурно му е казал за засадата, но ако го направи…

— Няма да останат и дузина здрави кожи в батальона му — прекъсна го Лоутън и скочи на седлото.

Истината скоро се изясни — след като напредна малко в равнината, колоната на англичаните се разгърна в съвършен ред, който би им направил чест дори и на парад в техния Хайд Парк.

— Готви се! На конете! — изкомандва Дънуди — Лоутън повтори последната команда толкова силно, че тя прокънтя в ушите на Цезар, който стоеше на един отворен прозорец в къщата. Той се прибра вътре, загубил всяко съмнение в смелостта на капитана.

Когато британската линия напредваше бавно и в точен ред, от гората се разнесе унищожителен огън. Той засегна най-близките до гората войници. Уелмър се вслуша в съвета на заместника си ветеран до него и заповяда на две роти да прогонят скрилите се в гората. Тази маневра предизвика леко объркване и Дънуди използва възможността за да атакува. За нападение на конницата едва ли можеше да има по-подходящо място и тя наистина бе неудържима. Насочиха удара така, че да не се излагат на огъня на приятелите си и напълно успяха. Уелмър, който се намираше на левия фланг просто бе пометен. Дънуди пристигна навреме, за да го спаси от ръката на един от своите хора, изправи го на земята, постави го на кон и го повери на ординареца си. Този който бе предложил да се прочисти гората бе натоварен да го направи, но всъщност вече нямаше нужда, защото хората там бяха изпълнили задачата си и вече се оттегляха.