Читаем Шпионинът полностью

— А-ха — добави другарят му сухо. — Капитан Лоутън ще им преброи носовете преди да стигнат До корабите си.

Франсис, подпряна на облегалката на един стол, бе чула всяка сричка от този диалог бездиханна от тревога — цветът и се промени бързо, краката и трепереха под нея. С отчаяно усилие, тя попита:

— Има ли ранени офицери и… и от двете страни?

— Да — отговори мъжът — тези южняшки хлапета са толкова пълни с кураж, че всеки път по един, двама загиват. Един от ранените ми каза, че капитан Сингълтън е бил убит, а майор Дънуди…

Франсис не успя да чуе повече, защото се свлече безжизнена на стола зад нея. Грижите на близките и я свестиха скоро и капитанът се обърна към войника и попита изпълнен с предчувствия:

— Майор Дънуди не е ранен, нали?

— За него не може да се боите — отговори войникът без да обръща внимание на тревогите на семейството. — Казват, че на който е писано да го бесят, няма да се удави. Ако куршум можеше да го убие, отдавна да е мъртъв. Та исках да кажа, че на майора му е тъжно заради убития капитан. Ако знаех колко дамата държи на него, нямаше да говоря толкова неясно.

Франсис стана бързо със страни горящи от смущение и като се облегна на леля си се канеше да се оттегли, когато влезе самият Дънуди. Първо, развълнуваното момиче почувствува безгранично щастие, после се ужаси от необикновеното изражение на лицето му. Челото му още бе свъсено от битката, очите бяха неподвижни и гледаха сурово. Усмивката, която озаряваше лицето му, когато срещне любимата си бе заменена от мрачна загриженост. Цялата му душа сякаш бе погълната от едно единствено безпокойство и той започна веднага:

— Мистър Уортън, във времена като тези, няма нужда от излишни церемонии. Боя се, че един от офицерите ми е смъртно ранен и като разчитах на гостоприемството ви, наредих да го донесат тук.

— Радвам се сър, че сте направили така — отговори мистър Уортън, който веднага схвана възможността да умилостиви американската армия. — Нуждаещите са винаги добре дошли и още повече ако са приятели на майор Дънуди.

— Сър, благодаря ви от мое име и от името на този, който не е в състояние да ви изкаже благодарността си. Нека го оставим някъде, където хирургът ще може веднага да се заеме с него.

Тук никой не можеше да възрази и Франсис почувства студ в сърцето си, тъй като любимият и излезе без дори да я погледне.

В любовта на жените има себеотдаване, което не търпи съперничество. Цялата нежност на сърцето, цялата сила на въображението са в услуга на тираничното чувство и там където се дава всичко, много се иска и в замяна. Франсис бе прекарала часове в мъчителни тревоги за Дънуди, а сега той дори не й се усмихна, дори не я поздрави. Силата на чувствата й не бе намаляла, но способността й да се надява бе отслабнала. Когато носачите на почти безжизненото тяло на приятеля на Дънуди минаха покрай нея, тя успя да зърне този свой съперник. Бледия, ужасяващ цвят на лицето, хлътналите очи и трудното дишане й напомниха за самата смърт в най-ужасния и вид. Дънуди вървеше до него и държеше ръката му, често напомняше на носачите да внимават и с една дума, проявяваше загриженост, каквато само най-силни приятелски чувства могат да събудят в подобно положение. Франсис премина пред тях и с извърнато лице задържа вратата на стаята отворена докато влязат. Едва когато влизайки в стаята майорът се докосна до дрехите и, тя се осмели да вдигне меките си, сини очи към лицето му. Но той не отвърна на погледа й, а Франсис въздъхна несъзнателно и потърси усамотение в стаята си.

Капитан Уортън даде дума да не се опитва да избяга отново и се зае да изпълни вместо баща си задълженията на домакин. Когато минаваше по коридора, той срещна човека, който така умело бе превързал ръката му да отива към стаята на ранения.

— А — извика последователят на Ескулап. — Виждам, че сте добре. Но чакайте малко, превръзката ви се е разхлабила. Имате ли карфица? Не? Ето, аз имам. Пазете раната си на топло, иначе ще попаднете в ръцете на някой от младоците.

— Боже опази! — промърмори Уортън и намести внимателно превръзката си.

В това време се появи Дънуди, който извика нетърпеливо:

— Бързай Ситгрейвз, бързай или Джордж Сингълтън ще умре от загуба на кръв!

— Какво? Сингълтън? Да пази Бог! Та Джордж ли е това? Бедният, малък Джордж? — хирургът ускори крачка и явно загрижени застана до леглото. — Жив е въпреки всичко, а докато има живот, има и надежда. Това е първият сериозен случай за днес, другите всички бяха мъртви. Капитан Лоутън учи хората си да нанасят такива удари… бедният Джордж… да благослови Бог, раната е от куршум.

Младият страдалец обърна очите си към човека на науката и със безсилна усмивка се опита да протегне ръката си. Жестът и молбата в погледа затрогваха сърцето на лекаря.

Той свали очилата си, за да ги избърше от необикновено многото влага, и продължи внимателно с работата си. Докато се подготвяше той даде воля на чувствата си:

Перейти на страницу:

Похожие книги

Радуга в небе
Радуга в небе

Произведения выдающегося английского писателя Дэвида Герберта Лоуренса — романы, повести, путевые очерки и эссе — составляют неотъемлемую часть литературы XX века. В настоящее собрание сочинений включены как всемирно известные романы, так и издающиеся впервые на русском языке. В четвертый том вошел роман «Радуга в небе», который публикуется в новом переводе. Осознать степень подлинного новаторства «Радуги» соотечественникам Д. Г. Лоуренса довелось лишь спустя десятилетия. Упорное неприятие романа британской критикой смог поколебать лишь Фрэнк Реймонд Ливис, напечатавший в середине века ряд содержательных статей о «Радуге» на страницах литературного журнала «Скрутини»; позднее это произведение заняло видное место в его монографии «Д. Г. Лоуренс-романист». На рубеже 1900-х по обе стороны Атлантики происходит знаменательная переоценка романа; в 1970−1980-е годы «Радугу», наряду с ее тематическим продолжением — романом «Влюбленные женщины», единодушно признают шедевром лоуренсовской прозы.

Дэвид Герберт Лоуренс

Проза / Классическая проза