Шпионинът

— Но това са задължения на сестра или съпруга!

— Сестра — повтори той и кръвта нахлу в лицето му. — Той има сестра и тя може да бъде тук утре при изгрев слънце!

Той спря, замисли се, погледна с неудобство Франсис и каза тихо:

— Сингълтън има нужда от това и то трябва да се направи.

Дамите наблюдаваха промените в израза на лицето му с известна изненада и мис Пейтън отбеляза:

— Ако той има сестра наблизо, ние с племенниците ми ще сме щастливи да я приемем тук.

— Трябва, мадам, няма друг начин — отговори Дънуди с колебание, което не съответстваше на предишните му думи — Ще изпратя да я повикат още тази вечер.

След това, сякаш от желание да смени темата, той се приближи до капитан Уортън и каза меко:

— Хенри Уортън, честта за мен е по-скъпа от живота и знам, че мога спокойно да я поверя в твоите ръце. Остани тук без охрана докато тръгнем след няколко дни.

Отчуждеността в поведението на английския офицер изчезна и като пое протегнатата му ръка, отговори топло:

— Щедрото ти доверие, Пейтън, няма да бъде излъгано, макар че бесилката на която вашият Вашингтон обеси Андре, е още готова за собствената ми екзекуция.

— Хенри, Хенри Уортън — каза Дънуди с укор. — Ти малко познаваш човека, който води нашите войски, иначе нямаше да говориш така за него, но… дългът ми ме зове навън. Оставям те там, където сам бих искал да бъда и където не можеш да страдаш.

Когато мина покрай Франсис, тя получи още един от усмихнатите погледи, които толкова много ценеше и след малко впечатлението от външния му вид след битката бе забравено.

Полковник Сингълтън бе един тези ветерани, които, принудени от времената, бяха оставили спокойствието на старата възраст, за да служат на родината си. Той бе родом от Джорджия и бе войник по професия. Когато започна борбата за свобода на страната му, той предложи услугите си, и от уважение към личността му, те бяха приети. Поради възрастта му, обаче, той не можеше да участва активно на бойното поле и затова му бяха поверявани различни постове изискващи доверие, където максимално можеше да се използват бдителността му и лоялността му без неудобства за него самия. През последната година той отговаряше за проходите в планините и сега живееше с дъщеря си на около един ден път от долината, където Дънуди срещна враговете си. Единственото му друго дете беше раненият офицер, който споменахме. Там именно, майорът смяташе да изпрати куриер, който да съобщи лошата новина на бащата и да предаде поканата на дамите, която без съмнение щеше да доведе сестрата до леглото на ранения й брат. След като изпълни това задължение, макар и с нежелание, което можеше да направи предишните му тревоги още по-тежки, той се запъти към войниците си. Остатъците от англичаните вече се виждаха по склона над гората, да се отправят към корабите си в пълен ред и с всички предохранителни мерки. Драгуните на Лоутън бяха на близко разстояние във фланга им и очакваха удобен момент за да ударят. Скоро и двете групи се скриха от погледите.

Малко над Локъст имаше селце, в което се пресичаха няколко пътя и от което лесно можеше да се достигне до почти — всяко място в района. То беше предпочитано от конницата и нерядко отрядите на американската армия квартируваха там, между походите в низините. Дънуди пръв бе открил преимуществата на това селце и тъй като се налагаше да остане в района до получаване на заповед от по-горе, не ги пренебрегна и сега. Войниците бяха насочени натам, като взеха със себе си и ранените. За тъжното задължение да се погребат мъртвите бяха определени групи, които вече работеха. Докато се грижеше за тези неща, нашият млад войн бе сполетян от още една причина за притеснение. Когато се движеше из полето, той видя полковник Уелмър, седнал сам и замислен над нещастието си, непрекъсван от нищо, освен от учтивото внимание на минаващите американски офицери. Тревогата му за Сингълтън бе прогонила от паметта му мисълта за пленника и той се доближи до него с извинения за небрежността си. Англичанинът ги прие хладно и се оплака, че е ранен само поради случайно спъване на коня. Дънуди, който бе видял как един от неговите драгуни го поваля, при това без излишни церемонии, се усмихна леко и му предложи лекарска помощ. Такава можеше да се получи само в къщата и двамата се отправиха натам.

— Полковник Уелмър! — извика младият Уортън изумен след като влязоха. — Толкова ли жестока бе съдбата към вас? Но пожелавам ви добре дошъл в къщата на баща ми, макар и да желаех запознанството да стане при други обстоятелства.