Шпионинът

— Тя ще е чест за ескадрона — отговори лейтенантът. — С тези сини очи лесно ще спечели мъж и с по-спокойна професия от пашата. Честно казано, такова момиче може да изкуши дори и мен да зарежа сабята и седлото, и да хвана иглата за бродиране и гергефа.

— Бунт, сър, това е бунт — каза капитанът със смях, — Как? Ти, Том Мейсън, смееш да съперничиш на веселия, обичан и най-вече богат майор Дънуди в любовта му? Ти, лейтенант от кавалерията, който има само един кон, при това не добър. Чийто капитан е здрав като пън и има девет живота като котките?

— Имай предвид — усмихна се на свой ред лейтенантът — че пънът може да се разсече, а котката може да загуби и деветте си живота, ако често се хвърляш така безразсъдно, както тази сутрин. Какво ще кажеш, ако бръмбарът дето те събори по гръб днес, те беше чукнал няколко пъти?

— А, Том, не говори за това, главата започва да ме боли. На това му викам преждевременна нощ.

— Нощ на смъртта?

— Не, сър, нощ през деня. Видях множество звезди, неща, които трябва да крият лицата си от величественото слънце. Май само този дебел шлем ме спаси, за твоя радост, напук на деветте живота.

— Имам големи основания да съм задължен на шлема — каза Мейсън сухо. — Той или черепът отдолу трябва да са били достатъчно дебели, признавам.

— Хайде, хайде Том, ти си всеизвестен шегаджия, затова няма да се правя на ядосан — каза капитанът добродушно. — Но, боя се, че след днешната битка лейтенантът на Сингълтън ще напредне в службата повече от теб.

— Мисля, че и на двама ни ще бъдат спестени угризенията да напредваме за сметка на живота на приятел. Ситгрейвз бил казал, че Сингълтън ще живее.

— Надявам се от пялата си душа. За голобрадо момче, той има най-смелото сърце, което някога съм виждал. Но съм, изненадан от това, колко добре се държаха хората, при положение, че и двамата със Сингълтън паднахме по едно и също време…

— Бих могъл и да ти благодаря за комплимента — засмя се Мейсън — но скромността забранява. Направих всичко възможно за да ги спра, но не успях.

— Да ги спреш? — изрева капитанът. — Как можеш да ги спреш по средата на атаката?

— Мисля че отиваха не където трябва.

— Заради това, че паднахме ли се отклониха?

— Или заради това, или заради собствени опасения. Във всеки случай, докато майорът не ни събра бяхме в удивително безредие.

— Дънуди? Но той беше по петите на дойчовците!

— Но успя да се махне оттам. Дойде в тръс с хората си и мина между нас и Противника. С властното си държане, знаеш го, когато е раздразнен, ни събра за миг. Тогава изпратихме Джон Бул в храсталака. О, беше незабравима атака — един през друг докато ги пометохме.

— По дяволите, каква гледка съм изпуснал!

— Проспа всичко.

— Да — отговори той и въздъхна — Аз и горкият Сингълтън пропуснахме всичко… Том, какво мислиш ще каже сестрата на Джордж за тази русокоса хубавица, ей там в бялата къща?

— Ще се обеси на жартиерите си. Дължа уважение на началниците си, но два такива ангела са твърде много за един мъж. Освен ако е турчин или индиец.

— Да, да. Майорът винаги проповядва морал на младите, но той самият е хитър по природа. Забелязваш ли колко обича селцето над тази долина? Аз например, ако спра войската два пъти на едно и също място, всички ще се закълнете, че съм подушил фуста наоколо.

— Хората добре те познават.

— Склонността да се клевети е нелечима. Но… — той се наведе напред, сякаш за да види по-добре нещо в тъмнината. — Какво животно се движи хей там в дясно?

— Това е човек — каза Мейсън и също се втренчи натам.

— Има гърбица като камила — капитанът рязко изви коня си и излезе от пътя. — Харви Бърч! Хванете го жив или мъртъв.

Само Мейсън и първите в колоната разбраха този вик, но всички останали го чуха. Лейтенантът и десетина драгуни се спуснаха в галоп след Лоутън.