Шпионинът

— Струва ми се, че си прав. Ще ми се намествача на кокали да беше тук и да погледне в какво състояние са ребрата ми.

— Ситгрейвз се грижи за капитан Сингълтън в къщата на мистър Уортън.

— Тогава там ще прекарам нощта, Том. В тези времена няма какво толкова да се церемоним. Освен това, може би си спомняш, че старият джентълмен изрази симпатии към войската ни. Не мога да си помисля, че мога да мина покрай такъв добър приятел без да се отбия.

— Аз ще заведа хората в Четирите ъгъла, но ако всички отидем там, ще настъпи глад.

— Никога не бих го допуснал. Освен това питките на очарователната стара мома не са лоша утеха за двадесет и четиричасов престой в болнични условия.

— Щом мислиш за ядене, значи не си на умирачка — каза Мейсън през смях.

— Ако не мислех, със сигурност щях да умра.

— Капитан Лоутън, извика ординарецът — минаваме покрай къщата на търговеца-шпионин. Ще заповядате ли да я запалим?

— Не — изрева капитанът е глас, който стресна разочарования сержант. — Ти подпалвач ли си? Можеш ли хладнокръвно да запалиш една къща? Само една искра да видя и ръката която я е поднесла няма да помръдне повече.

— По дяволите — мърмореше сънливият млад офицер на края на колоната и клюмаше на коня си. — Има живот в капитана, нищо че падна така.

Лоутън и Мейсън продължиха да яздят мълчаливо и лейтенантът се чудеше на промяната, която падането предизвика у командира му, когато пристигнаха до портата на мистър Уортън. Войниците продължиха по пътя си, а двамата офицери слязоха от конете и следвани от слугата на капитана бавно се придвижиха до входната врата.

Полковник Уелмър вече се бе прибрал в стаята си, мистър Уортън и синът му се бяха усамотили, а дамите гощаваха хирурга на драгуните със закуските от следобедния чай. Той бе погледнал единия си пациент в леглото му, а другият вече сладко спеше. Няколко въпроса на мис Пейтън бяха развързали езика на доктора, който се оказа, че познава всички членове на семейството и във Вирджиния и дори смяташе, че е възможно да я е виждал преди. Добродушната стара мома се усмихна, защото мислеше, че е невъзможно да е виждала новия си познайник без да запомни особеностите му. Всичко това обаче премахна неудобството на ситуацията и те продължиха да разговарят помежду си. Племенниците й бяха само слушателки, както между впрочем и самата мис Пейтън през повечето време.

— Както казвах мис Пейтън, само вредните изпарения в Юга направиха плантацията на брат ви неподходящо за живеене място. Но четириногите…

— Боже, какво беше това? — извика тя, когато изстрелите по Бърч отекнаха в долината.

— Удивително напомня сътресението в атмосферата, които се получават при употребата на огнестрелни оръжия — каза хирургът и отпи от чая си с пълно безразличие. — Би трябвало да е отрядът на капитан Лоутън, който се завръща, но пък той никога не използва пистолета си, а предпочита да злоупотребява ужасно със сабята…

— Милостиви боже — възкликна развълнуваната дама — нали няма да нарани никого с нея?

— Да нарани?! Не, мадам, това е сигурна смърт. Това са най безразборните удари, които можете да си представите. Каквото и да му говоря няма резултат.

— Но капитан Лоутън е офицерът, когото видяхме тази сутрин и той е ваш приятел! — каза Франсис бързо, след като забеляза, че леля и е сериозно разтревожена.

— Не мога да го обвиня в липса на приятелски чувства. Той би бил чудесен, ако можеше да се научи да сече в съответствие с науката. Всички професии, мадам, трябва да бъдат оставени да живеят — а какво ще стане с един хирург, чиито пациенти са мъртви още преди да ги прегледа?

Докторът продължи да се чуди дали е завръщащият се отряд или не, когато силно чукане на вратата отново разтревожи дамите. Той инстинктивно сложи ръка на малкия трион, с който се бе движил през целия ден в напразно очакване на някоя ампутация, и спокойно увери дамите, че ще застане между тях и опасността. Той отиде да отвори лично.

— Капитан Лоутън — възкликна той като го видя, подпрян на ръката на лейтенанта, да прекрачва с трудност прага.

— О, драги мой намествачо на кокали, ти ли си това? За щастие си тук и трябва да прегледаш ребрата ми. Но остави настрана този разбойнически трион.

Мейсън обясни с няколко думи причината за нараняването на капитана и мис Пейтън с радост предложи нужния подслон. Докато стаята предназначена за драгуна се подготвяше и докторът даваше някои многозначителни нареждания, капитанът бе поканен да почине в гостната. На масата имаше по-съществена храна, отколкото обикновено се предлага за следобедна закуска и тя скоро привлече вниманието на драгуните. Мис Пейтън, която си помисли, че вероятно за последен път са се хранили сутринта, пак на нейната маса, любезно ги покани. Не се наложи поканата да бъде много настоятелна и двамата скоро седяха удобно и заниманието им бе прекъсвано само от някоя болезнена гримаса на капитана, който се движеше с трудност. Но тези прекъсвания малко влияеха на същността на работата и когато докторът се върна за да съобщи, че стаята му е готова, капитанът доволно бе приключил с нея.