Шпионинът

След като отпочинаха, конниците вече трябваше да се отправят към местоназначението си и капитан Дънуди трябваше да уреди положението на пленниците. Реши да остави Ситгрейвз в къщата при капитан Сингълтън. Хенри дойде при него и го помоли да остави Уелмър под негова гаранция, докато войските се оттеглят нагоре в планината. Майорът с радост се съгласи и тъй като останалите пленници бяха от простолюдието, събраха ги бързо и ги подкараха под усилена стража. Драгуните тръгнаха скоро след това, а водачите се разпръснаха на малки групи, така че да осигурят охрана от бреговете на Протока, до бреговете на Хъдзън38.

Дънуди се забави пред къщата, след като се сбогува и нямаше желание да тръгва поради, както смяташе той, тревогата за приятелите си. Сърцето, което не е закоравяло, скоро се поболява от славата придобита с погубването на човешки живот. Останал сам, Пейтън Дънуди не бе вече обзет от виденията, които младежкият му плам му бе представял през целия ден и започна да чувства, че има и други връзки на този свят, не само тези, които привързват войника към строгите правила на честта. Той не се отклони от дълга си, но все пак изкушението беше много силно. Кръвта му вече не течеше с пулса на битката. Строгия поглед постепенно стана мек и размислите му за победата не носеха удовлетворение, което да може да компенсира жертвите, с които тя бе спечелена. Когато погледна Локъст за последен път, той си помисли, че вътре е всичко най-ценно за него. Приятелят му от детинство бе пленник при обстоятелства, които застрашаваха и честта и живота му. Приятелят, споделящ тежките минути, който можеше да обвие несъвършените войнишки удоволствия с мекото спокойствие на мирните дни, лежеше окървавен, паднал жертва на успеха. Образа на момичето, който през деня не бе единствен господар на сърцето му, отново изникна в представите му с красотата си, която прогони от ума му своята съперничка — славата.

Последният изостанал войник вече се бе скрил зад северния склон и майорът неохотно обърна коня си в същата посока. Подтикната от безпокойството си Франсис се осмели да излезе на верандата. Денят бе светъл, слънчев, слънцето ярко осветяваше безоблачното небе. Врявата, която до съвсем скоро бе обезпокоявала долината бе заменена от вцепенението на смъртта и гледката пред нея сякаш никога не бе опорочавана от човешки страсти. Един единствен облак дим бе надвиснал над долината — димът от сражението — но и той се разсейваше и над спокойните гробове на жертвите нямаше да остане никаква следа. Всички объркани чувства, всички объркани събития през деня бяха като видения на болно въображение. Франсис се обърна и видя отдалечаващата се фигура на този, който бе играл толкова голяма роля в събитията през деня и илюзията се изгуби. Тя позна любимия си и заедно с това в главата и нахлуха други спомени, които я накараха да се върне в стаята със сърце толкова натъжено, колкото и това, с което самия Дънуди тръгваше от долината.

IX ГЛАВА

За миг огледа долината,

за миг подуши към гората,

за миг се вслуша в виковете

на хайката догонваща го в лесовете;

тогава, щом съзря най-главния си враг

със скок опразни този храсталак

и втурна се да търси мир

в Уамварските полета проснати на длъж и шир.

Дамата от езерото

Уолтър Скот

Отрядът на капитан Лоутън съпроводи отстъпващия враг до корабите без да има удобен за нападение момент. Опитният заместник на полковник Уелмър познаваше много добре противника си, за да слезе от височините преди да достигне до морския бряг. Бе подредил хората си в квадрат, от чиито външни страни стърчаха щикове. Лоутън знаеше, че в такова положение кавалерийската атака никога не може да бъде успешна и бе принуден да се движи близо до тях, но без да може да забави похода им към морето. Една малка шхуна, с която бяха дошли от града бе закотвена с насочени оръдия. Лоутън реши, че би било неразумно да се бори срещу тази комбинация от сила и дисциплина и англичаните успяха да се качат на кораба необезпокоявани. Драгуните останаха на брега до последния момент и след това неохотно тръгнаха назад към останалите.

Когато се появиха в южния край на долината, вечерните мъгли вече започваха да се събират и притъмняваше. Движеха се бавно и колоната им се бе проточила назад, за да яздят по-лесно. Начело яздеха капитанът и неговият лейтенант и очевидно обсъждаха нещо, а най отзад беше един млад офицер, който си тананикаше мелодийка и мечтаеше за сламено легло след умората на деня.

— Значи и ти си забелязал? — каза капитанът. — В момента в който я видях си спомних лицето й. Такова лице не се забравя лесно. Това момиче, Том, никак не говори зле за вкуса на майора.