Шпионинът

— Когато е само куршум, винаги има надежда, има шанс да не е засегнато нищо жизнено важно. Но Бог да ми е на помощ, хората на капитан Лоутън секат така безразборно… обикновено срязват вратните артерии, сънната артерия, или изваждат навън мозъка… това много трудно се поправя, пациентите обикновено умират още преди да ги прегледам. Само веднъж успях да съживя човек, чийто мозък бе навън. И днес опитах безуспешно цели три пъти… Лесно е да кажеш, къде се е бил Лоутън…

Хората около леглото бяха твърде свикнали с лекаря, за да му обръщат внимание или да отговарят на монолога му, и с притаен дъх очакваха да започне прегледа. Той скоро се приготви и Дънуди го гледаше в лицето, сякаш се мъчеше да прочете мислите му. Пациентът се сгърчи при проникването на сондата, а по лицето на лекаря се разля усмивка:

— На пътя на куршума не е имало нищо.

Той се зае сериозно за работа, свали очилата, хвърли настрана перуката. Дънуди трескаво чакаше, взел ръката на ранения в своята и наблюдаваше лицето на доктор Ситгрейвз. След малко Сингълтън простена и хирургът се изправи енергично:

— Удоволствие е да се проследи откъде е минал куршум. Може да се каже, че той преминава през човешкото тяло и не засяга нищо съществено, за разлика от хората на капитан Лоутън…

— Кажи — прекъсна го Дънуди — има ли надежда? Можеш ли да намериш куршума?

— Не е трудно да се намери това, което ти е под ръка, капитан Дънуди — отговори лекарят уверено, докато подготвяше превръзките. — Минал е по, както този образован Лоутън би се изразил, circumbendibus37, нещо, което сабите на хората му никога не правят, независимо колко пъти съм се мъчил да ги науча как да секат в съответствие с пауката. Днес видях един кон с глава почти отделена от тялото.

— Това — каза Дънуди като кръвта нахлу в лицето му и в черните му очи проблясна надеждата — беше моя работа. Аз убих този кон.

— Ти! — възкликна хирургът и изпусна превръзката от изненада. — Но ти знаеше, че това е кон, нали?

— Имах такива подозрения, признавам — усмихна се майорът и поднесе чаша с лекарство към устните на приятеля си.

— Такъв удар е смъртоносен за човек — продължи докторът без да изоставя работата си. — За тях светлината на науката е кръгла нула, не им трябва докато се бият, защото единствената им цел е да убият врага си. Стоял съм, майор Дънуди, много дълги часове докато капитан Лоутън е бил в акция, и след всичкото чакане не е имало нито един случай, който да си заслужава да се опише за медицината — или драскотини, или трупове. Сабята е опасно оръжие в несръчни ръце! Да, майор Дънуди, много часове наред съм се мъчил да втълпя тази истина в главата на капитан Лоутън.

Нетърпеливият майор посочи с ръка ранения и докторът ускори действията си.

— Ах, бедният Джордж, отървал се е на косъм, но… — един куриер, който извика командващия офицер го прекъсна.

Дънуди стисна ръката на приятеля си и кимна на доктора да го последва.

— Как мислиш, ще живее ли? — попита той, когато излязоха навън в коридора.

— Ще живее.

— Слава Богу! — извика младежът и забърза навън.

Дънуди за момент се спря при семейството, което се бе събрало в гостната. Сега върху лицето му имаше усмивка и поздравите му, макар че бързаше, бяха сърдечни. Той не каза нищо за бягството и повторното залавяне на капитан Уортън и се държеше сякаш го заварва както го беше оставил. На бойното поле не бяха се срещали. Британският офицер се отдръпна с мълчаливо достойнство до прозореца и остави майорът необезпокояван да каже, каквото имаше да казва.

Възбудата на сестрите от събитията през деня бе отстъпила мястото си на умората, която ги караше да мълчат и Дънуди заговори с мис Пейтън.

— Има ли надежда скъпи братовчеде, приятелят ти да оживее след раните си? — тя се приближи към роднината си с доброжелателен поглед.

— Да, да, мадам — отговори войникът радостно. — Ситгрейвз казва, че ще живее а той никога не ме е лъгал.

— Моята радост е не по-малка от твоята. Човек толкова близък на майор Дънуди не може да не предизвика заинтересоваността на неговите приятели.

— Близък и с основание, мадам. Той е добрият дух на войниците и е обичан от всички — толкова добър, толкова скромен, толкова справедлив и щедър — кротък като агне и благ като гълъбица — само в боя се превръща в лъв.

— Говориш за него сякаш за любимата си майоре — забеляза усмихнатата стара мома и погледна с крайчеца на окото си своята племенница, която слушаше пребледняла в ъгъла на стаята.

— Обичам го наистина, но сега той има нужда от грижи, всичко зависи от това.

— Вярвай ми Пейтън, под този покрив няма да му липсва нищо.

— Извинете ме мадам, но доктор Ситгрейвз изисква грижи, които на много мъже биха се сторили досадни. В такива моменти, при такива страдания, войникът най-много има нужда от женска нежност.

Докато говореше той погледна Франсис с поглед, който отново я развълнува дълбоко. Тя стана от мястото си и каза:

— Той ще получи пялото внимание, което в рамките на приличието може да му бъде оказано.

— Ах — извика майорът и поклати глава. — Тази студена дума „приличие“ ще го убие. Той има нужда от внимание, обич, утеха!