Шпионинът

Американците заобиколиха левия фланг на англичаните и ги нападнаха в тил, като осигуриха пълна победа и в тази част на бойното поле. След като се ориентира в обстановката, заместникът на Уелмър, бързо обърна отряда си и откри огън по драгуните, атакуващи покрай него. В този отряд бе и Хенри Уортън, който бе изразил желание да участва в разчистването на гората. Един куршум удари ръката, с която държеше юздата и го принуди да хване коня си с другата. Когато драгуните се втурнаха покрай него с викове и тръби, цепещи въздуха, конят му стана неуправляем — втурваше се напред, изправяше се на задните си крака, ездачът му, неспособен да го удържи с една ръка, след миг се намери до капитан Лоутън. Той с един поглед схвана нелепото положение на новия си познайник и преди да се врежат в британската линия имаше време само да извика:

— Конят знае справедливата кауза по-добре от ездача! Капитан Уортън, добре дошъл в редиците на свободата.

Когато обаче атаката приключи, Лоутън не загуби никакво време и го постави под охрана, но когато видя, че е ранен, нареди да го изпратят в тила.

Драгуните се заеха да довършат работата си с кралската пехота, оставена на тяхната милост без излишни нежности, а Дънуди, който забеляза, че остатъците от германците се опитват да се съберат отново в равнината атакува и разпръсна с лекота недохранените им коне.

В това време голям брой англичани се възползваха от дима и объркването на бойното поле и се придвижиха в тила на групата, която все още стоеше в линия покрай гората, но не стреляше от страх да не нарани свои наред с враговете си. Новодошлите заеха позиции в самата гора, под прикритието на дърветата. Още преди тази маневра да бъде довършена докрай, капитан Лоутън извика един младеж, който командваше подразделенията, намиращи се в района и му предложи да нападнат линията на британците. Предложението бе прието веднага и войските бяха престроени за тази цел, но нетърпението на водача им попречи да се извърши необходимата подготовка, за да се осигури успех. Конницата, обсипана с унищожителен огън в атаката си се обърка допълнително. И Лоутън и младежът паднаха в атаката. За щастие, майор Дънуди се завърна, в този критичен момент и видя суматохата сред войниците си. В краката му, оплискан с кръв лежеше Джордж Сингълтън, младеж, когото той много ценеше, а по-нататък проснат на земята бе и самият Лоутън. В очите му пламна огън. Той премина между ескадрона и врага и призова войниците да изпълнят дълга си. Присъствието му и думите му им подействаха като магия. Виковете спряха, строят бе оформен бързо и точно, чу се сигналът и поведени от командира си, вирджинците се впуснаха напред в атака, която нищо не можеше да спре. Скоро полето бе прочистено от враговете, а оцелелите от тях потърсиха убежище в гората. Дънуди бавно се оттегли от огъня им и се залови с болезнените грижи за мъртвите и ранените си войници.

Сержантът, натоварен да заведе Хенри Уортън, за да му окажат медицинска помощ, бързаше, за да може да се върне колкото се може по-скоро на бойното поле. Преди да достигнат до средата на равнината капитанът забеляза един човек, чийто външен вид и занимания привлякоха вниманието му. Главата му бе плешива и гола, но от джоба му се показваше добре напудрена перука. Мундира му бе свален и ръкавите на ризата му бяха навити до лактите. Дрехите му бяха силно изцапани с кръв и както ръцете, така и лицето му подсказваха каква е неговата професия. В устата му имаше пура, в дясната ръка някакъв инструмент със странна форма, а в лявата — остатък от ябълка, който от време на време сменяше мястото си с пурата. Беше изправен и гледаше замислено един германец, който лежеше бездиханен пред него. На известно разстояние стояха двама-трима от пехотинците и подпрени на мускетите си гледаха към мястото на битката, а до него стоеше един човек, който съдейки по инструментите в ръцете му, явно му беше помощник:

— Докторът е там, сър — каза сержантът хладно. — Ще ви зашие ръката докато мигнете.

След това той кимна на мускетарите, посочи им пленника, прошепна им нещо и препусна бясно към другарите си.

Уортън се приближи до странната фигура и се канеше да заговори, защото видя, че не са го забелязали, когато другия наруши мълчанието:

— Сега съм сигурен, че този е бил убит от капитан Лоутън, сякаш съм видял да нанася удара. Колко пъти съм му казвал как да обезврежда противника без да му отнема живота! Жестоко и ненужно е така да се унищожава човешкия род, още повече, такива удари правят професионалната помощ излишна. Донякъде това е неуважение към науката!

— Ако имате време, сър — каза Хенри Уортън — бих ви помолил да обърнете внимание на тази лека рана.

— А — каза докторът и го огледа от глава до пети. — Идвате от бойното поле, има ли много работа там?

— Да, наистина — каза Хенри и остави хирургът да му помогне да свали дрехата си — времената са объркани.