Шпионинът

В кухнята имаше четирима души — Цезар и неговата жена, тяхната внучка, черно като въглен двадесетгодишно момиче и момчето, за което вече споменахме. Негрите бяха потомци на семействата, доведени някога тук от ранните холандски колонисти, и мистър Уортън ги бе наследил с имението от предшествениците си по майчина линия. Времето, безправието и смъртта бяха свели броя им до тримата в кухнята. Момчето, което бе бяло, бе доведено от мис Пейтън за да изпълнява дребни домакински задачи. Цезар излезе и след като се скри зад една чупка в стената, за да се предпази от заблуден куршум, остана да гледа изумено битката. Стражът на верандата беше само на няколко стъпки от него и се вживяваше в преследването като старо, тренирало ловджийско куче. Забеляза негъра и уплашения му вид и се усмихна презрително. Той самият бе изправен срещу врага и гърдите му бяха открити за всички евентуални опасности.

След като огледа позицията на Цезар за момент, драгунът каза презрително:

— Изглежда много пазиш красивата си персона, черньо.

— Куршум убива черен, като бял — промърмори Цезар навъсено и погледна прикритието си с удовлетворение.

— Ами ако направя експеримент? — той извади пистолета си и го насочи към негъра. При вида на драгуна зъбите на Цезар загракаха, макар че не вярваше нещо сериозно да се случи. Точно в този момент започна да отстъпва колоната на Дънуди и след тях се впусна редовната конница.

— Ето ти миста лек кавалерия — каза Цезар възбудено, като вярваше, че американците бягат. — Защо вие бунтовници не биете? Виш… виш как войска на крал Джордж кара Дънуди бяга. Той добър, но не обича бие с редовна армия.

— Майната й на твойта редовна армия — извика другият свирепо. — Чакай малко, черньо, да видиш как капитан Лоутън ще излезе ей иззад оня хълм и ще ги пръсне като ято диви гъски, дето са си загубили водача.

Цезар смяташе, че Лоутън се е скрил зад хълма по причини подобни на неговите, но събитията скоро потвърдиха пророчеството на войника и чернокожият стана свидетел на пълното поражение на кралската конница.

Стражът изрази радостта си от успеха със силни викове, които накараха другаря му да застане до отворения прозорец на гостната.

— Том, видя ли, видя ли?! Как му хвръкна шапката на този немец, и как майорът уби коня на офицера! По дяволите, да беше убил холандеца и да бе оставил коня!

По бягащите бяха изпразнени няколко пистолета и един куршум счупи прозореца на няколко крачки от Цезар. Като зае позата на най-големия изкусител на човешката раса Цезар си потърси убежище в къщата и веднага влезе в гостната.

Дворът на къщата бе скрит за погледите откъм пътя от гъст жив плет и конете на двамата драгуни бяха привързани за него.

В този момент, двама каубои, чиито път за отстъпление бе отрязан влетяха в двора с намерение да избягат в гората зад нея.

Американците притиснаха отстъпващите немци докато те се прикриха зад огъня на пехотата и двамата мародери, освободени от непосредствена опасност се поддадоха на изкушението, на което малко хора като тях устояват — добра възможност и наличност на коне. С твърдост и присъствие на духа, каквито се постигат само след многократно участие в подобни приключения, двамата почти едновременно се насочиха към плячката си. Те бързо развързаха животните, когато войникът от верандата стреля по тях и се втурна с извадена сабя да им попречи.

Когато Цезар влезе в гостната, вниманието на стража се бе насочило към затворника, но шумът отвън отново го привлече към прозореца. Той се показа навън и с ужасни ругатни и заплахи се опита да сплаши мародерите. Моментът бе изкусителен. Триста негови другари бяха на миля от къщата, навсякъде тичаха коне без ездачи и Хенри Уортън хвана забравилия го страж за краката и го изхвърли навън с главата напред. Цезар изскочи от стаята и залости входната врата.

Падането не бе тежко и за миг войникът стана на крака, като насочи гнева си към затворника. Но да се качи през прозореца, когато там е врагът му бе невъзможно, а вратата беше заключена.

Другарят му вече го викаше на помощ и войникът, забравил всичко останало, се втурна да му помогне. Единият кон бе освободен веднага, но другият беше вече завързан за седлото на единия каубой. Дуелирайки се бясно, четиримата отидоха зад къщата, като с ругатните си накараха въздуха да затрепери. Цезар отвори вратата и като посочи към конете спокойно по-щипващи тревата на ливадата, извика:

— Бягай… сега… маса Хари, бягай!

— Да — каза младежът като се качваше на коня. — Наистина сега е моментът, честни приятелю.

Той махна с ръка на баща си, който стоеше на прозореца с безмълвна тревога и с ръце протегнати за благословия и като извика на Цезар: „Бог да те благослови, Цезар. Поздрави момичетата“, излетя през портата със скоростта на светкавица.

Негърът го видя как пое по пътя, как препусна покрай скалите, които от тази страна се издигаха перпендикулярно нагоре и как изчезна зад една от тях.

Щастливият Цезар затвори вратата с всички резета и накрая и с ключа, като през цялото време мърмореше нещо за щастливото бягство на младия си господар.