Шпионинът

— Ядене!? Капитан Лоутън, искате ли да умрете? — извика изумения лекар.

— Нямам особено желание в тази насока — каза войникът като стана и се поклони за лека нощ на дамите — и за това се занимавам с неща, които поддържат живота.

Хирургът промърмори недоволно и последва Лоутън и Мейсън навън. По онова време във всяка къща в Америка имаше стая, която се наричаше с гордост „най-добрата“ и именно тази бе дадена, поради несъзнателната намеса на Сара на полковник Уелмър. Пухеният юрган, който много добре би се отразил на натъртените крайници на капитан Лоутън в тази студена нощ, покриваше леглото на английския офицер. Една масивна сребърна чаша, богато украсена с гербовете на Уортън, съдържаше лекарството на полковника, а на двамата американски капитани бяха дадени чаши от красив порцелан. Сара със сигурност несъзнателно бе предпочела полковника, Но толкова сигурно беше също, че и сребърната чаша и леглото и всичко освен лекарството бяха неща без значение за капитан Лоутън, който прекарваше половината си нощи с дрехите, а не малко от тях и на седлото. След като му дадоха малка, но удобна стая, доктор Ситгрейвз започна прегледа си. Бе започнал да опипва костите на пациента си, когато той извика нетърпеливо:

— Ситгрейвз, направи ми услугата да махнеш бандитския си трион оттук или ще взема сабята си да се защитавам. Като го погледна ми се смразява кръвта.

— Капитан Лоутън, за човек, който често е излагал живота и крайниците си на опасност, вие необяснимо се страхувате от един полезен инструмент.

— Бог да ме пази от ползата му.

— Не бихте отрекъл постиженията на науката, нито пък ще отложете хирургическа помощ само защото този трион може да се окаже нужен?

— Бих.

— Бихте?

— Да. Никога докато съм жив да се отбранявам не бих позволил да ме нарежеш като четвърт телешко. Но започва да ми се спи. Имам ли счупени ребра?

— Не.

— Счупени кости?

— Не.

— Том, благодаря ти за тази кана — след като спря да пие, той се обърна с гръб към двамата и добродушно им каза:

— Лека нощ, Мейсън, лека нощ, докторе.

Капитан Лоутън високо ценеше хирургическите способности на приятеля си, но се отнасяше скептично към лекарствата, прилагани вътрешно. Той нерядко твърдеше, че с пълен стомах, здраво сърце и чиста съвест, човек може съвсем спокойно да посреща изпитанията на живота. Природата го бе надарила с второто и той мъжки се бореше да си осигурява и останалите две. Любима негова максима беше, че смъртта оставя за най-накрая очите и за още по-накрая — челюстите. Това той тълкуваше като ясен знак, че природата е дала възможност на човек сам да определя какво да влиза в светилището на устата му и следователно, ако то се окаже невъзможно за преглъщане, да не може да обвинява никой освен себе си. Хирургът, който бе добре запознат с тези възгледи на пациента си, видя как той обръща гръб и с презрително съчувствие прибра извадените шишенца обратно в кожената си чанта с внимание, граничещо с благоговение. След това завъртя триумфално триона и без да обърне внимание на пожеланията на войника излезе от стаята. Мейсън разбра по дишането на капитана, че е излишно да му пожелава лека нощ, избърза долу, сбогува се с дамите и след това препусна с всички сили, за да догони войниците.

X ГЛАВА

Душата тръгваща от този свят,

на любяща гръд разчита

сълзи са нужни на очите затворени навеки

дори във гроба, на природата гласът се чува

дори във пепелта ни огънят естествен не умира.

Елегия написана на селското гробище

Томас Грей

Имението на мистър Уортън се простираше на известно разстояние от всички страни на къщата, в която живееше, и повечето от земята му бе незаета. В различни части на владенията му можеха да се видят някои къщурки, но те бяха запуснати и необитаеми. Близостта на тази земя до военните действия почти бе премахнала земеделието от тях. Беше безпредметно да отдадеш времето и усилията си за да напълниш хамбара, който първият военен отряд, минал наоколо, щеше да опразни. Никой не обработваше земята освен, за да се сдобие с най-необходимото, за да живее. Изключение правеха тези, които бяха толкова близо до една от двете враждуващи страни, че правеха набезите на противника невъзможни. За тях войната се превръщаше в златна жътва, особено ако имаха достъп до кралската армия. Мистър Уортън нямаше нужда да обработва земята си, за да живее, и с готовност направи това, което повечето хора правеха — ограничи се с продукти, които бързо щяха да се изконсумират в собствената му къща, или можеха лесно да се укрият от грабителите. В резултат на това, наоколо нямаше нито една населена къща освен тази на бащата на Харви Бърч. Тя се намираше точно на средата между мястото, на което се бяха сблъскали двете конници, и мястото, където бе атакувана войската на Уелмър.