Шпионинът

— Кажи какво дал него?

Абигейл Бърч, родена на 12-ти Юли 1757 година — продължи Кейти със същия тон.

— Мисля трябва нея даде лъжици.

1-ви юни 1760 година. На тоз ужасен ден разгневеният Бог стовари присъдата си над моя дом. Едно стенание от съседната стая накара старата мома инстинктивно да затвори книгата и Цезар се затресе от страх. Никой от двамата не бе достатъчно решителен, за да отиде да види как е болният, но тежкото му дишане продължи както обикновено. Кейти не посмя отново да отвори Библията и като щракна внимателно заключалките я постави мълчаливо на масата. Цезар седна на стола си отново и след като огледа боязливо стаята, отбеляза:

— Времето му сигурно дошло.

— Не — каза Кейти замислено. — Ще живее докато свърши прилива или до първи петли утре.

— Беден човек! — продължи негърът и се сви още по-навътре в ъгъла до комина. — Надява лежи спокоен след смърт.

— Не ще се изненадам ако не стане така, защото казват, че неспокоен живот води до неспокоен гроб.

— Джони, Бърч много добър човек. Цял свят не може бъде свещеник. Ако така, кой бъде паство?

— Ах, Цезар, добър е само който прави добро. Можеш ли ми каза, защо честно спечелено злато трябва да се крие в земята?

— Ха, за да не може скинър намери. Ако знае къде, защо не изкопае?

— Може да има причини дето не ги разбираш — каза Кейти и премести стола си така, че роклята и да покрие камъка, под който бяха скритите съкровища на търговеца. Не можеше да не говори за това, което никак не и се искаше да разкрива — Но груба външност често скрива гладка вътрешност.

Цезар заразглежда стаята без да е в състояние да разбере скрития смисъл на думите й, когато блуждаещите му очи изведнъж се втренчиха и зъбите му затракаха от страх. Промяната у него бе забелязана веднага от жената и когато се обърна, тя видя самия амбулантен търговец, застанал на вратата.

— Жив ли е? — попита той с треперещ глас и явно се боеше от отговора.

— Разбира се — каза Кейти и церемониално му отстъпи стола си. — Ще живее до утре или докато свърши прилива.

Без да обръща внимание на нищо друго освен на факта, че баща му още е жив, търговецът бързо влезе в стаята на умиращия. Връзката, която съществуваше между баща и син, не бе обикновена. Те бяха всичко един за друг в големия свят. Ако Кейти бе прочела няколко реда по-надолу, щеше да разбере тъжната история на техните нещастия. С един удар съдбата ги бе лишила от състояние и роднини, и оттогава до ден днешен преследванията и нещастията бяха постоянен спътник в несигурните им крачки. Харви се приближи до леглото на баща си, наведе се напред и почти задушен от напиращите чувства, прошепна в ухото на баща си:

— Татко, познаваш ли ме?

Бащата бавно отвори очи и по бледото му лице премина усмивка на доволство, след която остана белега на смъртта, още по-ужасен поради контраста. Търговецът поднесе до пресъхналите му устни лекарството, което беше донесъл със себе си и след няколко минути старецът сякаш се изпълни с нови сили. Заговори, но бавно и с усилие. Любопитството накара Кейти да мълчи, страхопочитанието имаше същият ефект при Цезар, а Харви сякаш не дишаше, докато слушаше думите на отиващата си душа.