Шпионинът

Колкото и болезнени да бяха чувствата на Дънуди при този неочакван край на разговора между тях, те не можеха да се сравнят с тези на момичето. С острото око на ревнивата любов Франсис бе успяла, да долови чувствата на Изабела Сингълтън към Дънуди. Самата тя деликатна и сдържана, и през ум не можеше да й мине, че тези чувства са нетърсени. Нейните чувства бяха пламенни и проявлението им безхитростно, бе привлякла погледа на младия войник отдавна, но Дънуди трябваше да прояви цялата си мъжка искреност и себеотдаване, за да спечели благосклонността й. След това, неговата власт пад нея бе трайна, цялостна и всеобхватна. Но необикновените събития през изминалите дни, промененото държание на любимия й, необичайното му безразличие към нея и най-вече романтичното боготворене на Изабела бяха събудили в сърцето й нови чувства. Освен страхът за почтеността на любимия й, появил се бе и вечния спътник на най-чистите чувства — неверието в собствените й достойнства. В миговете на решителност задачата да предаде любимия си на друга, която е по-достойна за него, изглеждаше лесна, но въображението винаги напразно се мъчи да измами сърцето. Дънуди едва бе заминал и нашата героиня почувства цялото нещастие на положението си. Ако той донякъде можеше да намери утеха в службата си, за Франсис бе по-трудно, защото единственият дълг който тя имаше, бе резултат на любовта и към нейния баща. Заминаването на сина му бе почти унищожило и малкото сили на мистър Уортън, и Дъщерите му трябваше да употребят цялата си нежност, за да гЪ убедят, че все още е в състояние да живее.

XX ГЛАВА

…а вий не стойте, ами ги ласкайте

и гъделичкайте ги и им дайте —

макар да са грозници нетърпими —

да вярват, че са божи херувими!

Нима е мъж тоз, който не умее

с език една жена да завладее?

Двамата веронци

Шекспир

Когато реши да остави капитан Лоутън в лагера при ранените и по-тежкия багаж на ескадрона заедно със сержант Холистър и още дванадесет души като тяхна охрана, Дънуди взе под внимание не само писмото от полковник Сингълтън, но и белезите по тялото на другаря си. Лоутън напразно се опитваше да го убеди, че е годен да изпълни всякаква задача не по-зле от здрав човек и направо му каза, че хората му никога няма да последват Том Мейсън със същата увереност и ентусиазъм, с която следват него в атаките, но командирът му остана непреклонен и той се видя принуден да се подчини с толкова учтивост, колкото можа да си наложи за момента. Преди да се разделят, Дънуди повтори предупреждението си да наблюдава добре къщата и му нареди, ако види някакво съмнително движение в околността да вземе хората си и да слезе в Локъст. Амбулантният търговец бе събудил у него неясни подозрения, макар че не бе казал точно от какво би трябвало да се страхува и защо.

Известно време след тръгването на ескадрона капитанът ходи напред, назад пред вратата на „хотела“ като вътрешно ругаеше съдбата осъдила го на безславно безделие в момент, когато можеше да се очаква среща с врага и отговаряше на зададените на висок глас от вътрешността на постройката, въпроси на Бети, за различни моменти от бягството на търговеца, които тя все още не бе разбрала. В този момент при него дойде хирургът, който до сега бе зает с пациентите си в една от по-отдалечените постройки и не знаеше нито какво се е случило, нито че ескадронът е потеглил.

— Къде са часовите, Джон? — попита той след като се огледа с любопитство наоколо. — И защо си тук сам?

— Заминаха. Всички заминаха. Надолу към реката с Дънуди. Само аз и ти сме тук, да се грижим за няколко ранени и за жените.

— Все лак, радвам се — каза хирургът — че майор Дънуди е проявил достатъчно съобразителност да не мести ранените. Хей, мисис Елизабет Фланаган, по-бързо ми приготви нещо за ядене, защото имам да правя дисекция на труп и много бързам.

— А, ето го и мистър доктор Арчибалд Ситгрейвз, дето вечно закъснява — отговори Бети през един счупен прозорец.

— Тук ня’а нищо за ядине освен кожата на Джени и трупа, дето казваш.

— Жено! — извика докторът ядосано. — За канибал ли ме вземаш, че се обръщаш към мен с този мръсен език? И ти казвам да побързаш с нещо за закуска и подходящо за гладен стомах.

— Взимам те по-скоро за тапищник, отколкото за топ — отговори Бети, смигайки на капитана — и ти казвам, че ша тря’а да постиш, ако ни щеш да ти напра’я пържоли от кожата на Джени. Момчетата сичко ми изядоха.

Лоутън се намеси за да опази мира и им каза, че вече е изпратил хора да намерят някаква храна. Омилостивен от това съобщение докторът забрави глада си и каза, че ще започне работата си веднага.

— И къде е обектът ти? — попита Лоутън.

— Търговецът — отговори хирургът и погледна стълба.