Шпионинът

— Е мисис Фланаган, досега не исках да говоря за нещо, което е легнало тежко на сърцето ми, но сега ще го открия, ако имаш време да ме изслушаш.

— Да слушам? — извика нетърпеливата жена. — Ще слушам, сержант, та ако ще офицерята да не хапнат и залче. Но, пийни си още глътка, тъй ще ти е по леко да говориш.

— Вече не ми липсва смелост — отвърна сержантът и не прие почерпката й. — Бети, мислиш ли че снощи в стаята ти наистина бе търговецът-шпионин?

— Че кой друг?

— Лукавия.

— К’во? Дявола?

— Да, самия Велзевул, преоблечен като него, а скинърите, малки дяволчета.

— Сержанте, малко попрехвърли тоя път, нищо че ако дяволи се разхождат из Уестчестър, то ще трябва да са скинърите.

— Мисис Фланаган, искам да кажа, дяволите въплътени. Той е знаел, че първо ще арестуваме търговеца Бърч и се е превъплътил в него за да може да влезе в твоята стая.

— И к’во ша иска от мене? — тросна се Бети — И няма ли и без това достатъчно дяволи в ескадрона, та да трябва да излиза чак от бездънната яма да ма плаши?

— От милост към тебе, Бети му е било позволено да дойде. Той си е изчезнал през вратата като се е превърнал в тебе, и това ще ти е съдбата ако не поправиш живота си. О, забелязах как се разтрепери, като му дадох Библията. Мислиш ли, драга Бети, че един християнин ще пише така в Библията? Освен ако не записва раждане или смърт, или нещо такова?

На перачката й стана драго от благостта му, но бе скандализирана от инсинуацията му. Тя обаче овладя яда си и веднага продължи:

— А дявола щеше ли да плати за дрехите? Да. И да надплати.

— Без съмнение парите са лошо нещо — каза сержантът леко смутен от такава проява на честност у някого, когото той смяташе за нечестен по принцип. — И мен се опита да изкуси с блестящата си монета, но Бог ми даде сили да устоя.

— Златото си е съвсем нормално, но ще го сменя и тъй и тъй с капитан Джак. Още днес. Той хич не го е бъз от никакъв дявол.

— Бети, Бети. Не говори пренебрежително за злия дух. Той винаги е наоколо и ще ти се разсърди за приказките.

— Фу-у! Ако има малко от малко здрав стомах, изобщо няма да му е терсене, че една бедна сама жена го е почукнала малко. На друг християнин няма да му е.

— Но косматия няма изобщо стомах, освен, за да яде дечицата на хората — каза сержантът и се огледа ужасен наоколо. — И е по-добре да си имаш приятели навсякъде, щото не се знае какво ще стана, когато той дойде. Бети, никой друг не може да мине от тук и да не го познаят стражите. Това посещение значи е предупреждение…

Тук разговорът им бе прекъснат от един нетърпящ възражение глас, който я повика да направи закуската и те трябваше да се разделят — жената с тайната надежда, че интересът на сержанта бе от по-земно естество, а той — решен да спаси душата си от тъмния дух бродещ из лагера в търсене на жертви.

По време на закуската пристигнаха няколко депеши. Едната от тях съобщаваше за силата и направлението на противника по река Хъдзън, а другата беше заповед да се изпрати капитан Лоутън при първия пост, с охрана от драгуни. Последната инструкция, или по-скоро команда, защото не допускаше никакво отклонение от изпълнението й, окончателно разтревожи Дънуди. Отчаянието и нещастието на Франсис бяха непрекъснато пред очите му, и десетки пъти той се почувства изкушен да се качи на коня си и да препусне към Локъст, но успя да се овладее. В съответствие със заповедта, той изпрати в имението един отряд, начело с офицер, който трябваше да ескортира Хенри Уортън до указаното място. На офицера той даде писмо, в което окуражаваше Уортън и го уверяваше, че няма да пожали сили в негова полза. Лоутън бе оставен с част от хората си да охранява ранените и веднага след закуска главната част от ескадрона потегли към Хъдзън. Дънуди повтори многократно инструкциите си на Лоутън, като се спря на всяка дума, произнесена от търговеца, и се опита по всякакъв начин да си представи какво точно е имал предвид с мистериозните си предупреждения, докато вече нямаше никакъв повод да забавя повече тръгването си. Той обаче внезапно си спомни, че няма никакви нареждания за полковник Уелмър и вместо да настигне колоната, се поддаде на желанията си и препусна към Локъст. Конят му бе много бърз и сякаш не бе минала и минута, когато от височината видя самотната долина, а когато стигна долу, видя в далечината ескорта на Хенри Уортън да се отправя през един проход към горните постове. Тази гледка го накара още повече да ускори темпото и скоро достигна до целта си. Франсис бе следвала донякъде ескорта и когато той изчезна от погледа й, тя се почувства изоставена от всички, които са й най-скъпи на света. Необяснимото отсъствие на Дънуди, както и ударът от раздялата с Хенри при такива обстоятелства, бяха окончателно сломили силите й, и тя се свлече на един камък край пътя в ридания, сякаш сърцето й щеше да се скъса. Дънуди скочи от коня, метна юздите на гърба му и след миг бе до пея.